— Роуз, къде е дъщеря ми? Къде е Нина?
Тя се поколеба, сетне извади от джоба на тъмносиньото си сако някаква снимка.
Джо видя, че това е фотография на надгробната плоча с бронзовата табелка, на която бяха гравирани имената на жена му и на дъщерите му — една от снимките, които беше направила предишния ден.
Роуз стисна ръката му, после я пусна и му подаде фотографията, а той промълви:
— Не е тук. Криси и Мишел са в гроба, но Нина не е при тях.
Роуз прошепна:
— Отвори сърцето си. Отвори сърцето и ума си и кажи какво виждаш.
Най-сетне се готвеше да му поднесе възкресяващия дар, който бе дала на Нора Вейдън, на Чарли и на Джорджин, на другите хора, които бяха загубили близките си при катастрофата.
— Какво виждаш, Джо?
— Надгробна плоча.
— Отвори съзнанието си.
Очаквайки прозрението, което не можеше да изрази с думи и което караше сърцето му лудо да бие, той се втренчи в снимката и промълви:
— Виждам гранит, бронз… тревата наоколо.
— Отвори сърцето си — настойчиво прошепна тя.
— Трите имена… датите…
— Продължавай.
— Слънчева светлина… сенки.
— Отвори сърцето си.
Макар че искреността й бе очевидна, думите „Отвори сърцето си, отвори съзнанието си“, които тя повтаряше като мандра, започнаха да му се струват безсмислени, сякаш тя не бе учен, а гуру на движението „Нова ера“.
— Отвори съзнанието си — отново прошепна тя. — Постарай се не само да гледаш, а да видиш.
Крилата на надеждата, на които се рееше той, внезапно се прекършиха, лицето му помръкна.
— Не усещаш ли нещо странно, като докосваш снимката?
Той се канеше да отговори отрицателно, да каже, че това е само една лъскава фотография — противна и студена — но в този миг наистина почувства нещо необикновено.
Втренчи се в пръстите си и изпита усещането, че ги наблюдава под микроскоп — виждаше всяка вдлъбнатина, извивка и гънка. Усещането беше повече от странно — сякаш в пръстите му се бяха съсредоточили всички нервни окончания на тялото му.
Отначало не можа да възприеме информацията, която получаваше. Бе поразен от гладката повърхност на фотографията, но също и от хилядите микроскопични вдлъбнатини на повърхността й, които не се виждаха с просто око, както и от усещането за боите, фиксатора и другите химикали, пресъздаващи изображението на надгробната плоча.
Не видя, но усети как снимката придобива дълбочина, сякаш не беше двуизмерна, а прозорец към гроба. Прозорец, през който можеше да протегне ръка. Почувства върху пръстите си топлината на лятното слънце, грапавината на гранита и на бронза, допира на тревата.
А още по странно бе, че усещаше цветовете, сякаш невроните в мозъка му се бяха преплели и объркваха възприятията му. Едва чуто промълви:
— Синьо… — Моментално почувства заслепяваща светлина и сякаш някъде отдалеч се чу да казва: — Светло…
Чувството за цвят и светлина постепенно придоби визуални измерения — стаята започна да изчезва сред синкавата мъгла.
Джо се разтрепери и изпусна снимката, сякаш беше опарила ръката му.
Ярката синя светлина се съсредоточи в една точка в центъра на зрителното му поле, както изчезва картината на екрана на телевизора, когато го изключим. Точката продължи да се смалява, докато накрая се превърна в миниатюрна звездичка, която експлодира и изчезна.
Роуз Тъкър се приведе към Джо.
Той се втренчи в повелителните й очи и забеляза нещо различно от онова, което беше видял досега. Бяха състрадателни и интелигентни както преди, в тях се четеше скръб и съжаление. Ала сега му се стори, че вижда онази Роуз, яхнала буен кон, препускащ в галоп към бездна, към която води и него.
Тя сякаш прочете мислите му, защото каза:
— Онова, от което се страхуваш, няма нищо общо с мен. Страхът ти е породен от нежеланието да отвориш съзнанието си за нещо, в което отказващ да повярваш.
— Ти… ти се опитваш да ме хипнотизираш — прошепна Джо.
— Не го вярваш, нали? — спокойно попита Роуз.
— Има нещо върху снимката — промълви той и гласът му потрепери от отчаяние.
— Не те разбирам.
— Отгоре има някакво химическо вещество…
— Не е вярно.
— Наркотик, предизвикващ халюцинации, който се абсорбира през кожата.
— Не е вярно.
Той продължи да разсъждава на глас, сякаш не я чуваше:
— … и е изострило възприятията ми. — Млъкна и машинално избърса дланта си в джинсите си.
— Глупаво е да мислиш, че върху снимката е имало вещество, което е проникнало в кръвта ти само за няколко секунди и е въздействало на съзнанието ти.