— Лъжеш!
— Не, казвам самата истина.
— Лесно е да ме заблудиш — не съм фармаколог.
— Тогава се консултирай със специалист — спокойно отвърна тя.
— Мамка му! — изруга Джо и за миг изпита към нея същия гняв, който бе почувствал към Барбара Кристмън.
За негова изненада Роуз не се разсърди, дори тонът й стана още по-дружелюбен:
— Онова, което изпита преди малко, се нарича синестезия.
— Какво?
— Синестезията е усещане, породено в една реалност, докато причината е в друга.
— Дрън-дрън!
— Изслушай ме, ще ти дам пример. Да речем, че се изсвирват няколко такта от известна мелодия, но вместо да ги чуеш, виждаш определен цвят или долавяш определен аромат. Всеки, който се докосне до тази снимка, изпитва това усещане, което по принцип е необичайно, но е често срещано при окултистите.
— Окултисти ли? — презрително възкликна Джо. — Нямам нищо общо с окултните науки, доктор Тъкър. Аз съм… или поне бях, криминален репортер. Вярвам само на фактите.
— Синестезията не е резултат от религиозно убеждение, Джо. Научно документирано е, че се е проявявала дори при агностици. Някои колеги смятат, че синестезията е проява на no-висше състояние на съзнанието.
Очите й, които преди малко бяха като студени езера, сега приличаха на пламтящи огньове и когато той се втренчи в тях, отмести погледа си, сякаш се страхуваше, че пламъците ще обхванат и него. Още се питаше дали наистина е видял нещо зло в нея, или само му се искаше да го види, и беше много объркан.
— Ако повърхността на фотографията е покрита с някакво наркотично вещество, което се просмуква през кожата — търпеливо обясни тя, — тогава въздействието му щеше да продължи, дори след като изпусна снимката.
Той мълчеше, защото нямаше аргументи, с които да й възрази.
— Но когато пусна фотографията, въздействието престана. Онова, което изпита преди малко, не е илюзия…
— Къде е Нина? — нетърпеливо я прекъсна той. Роуз посочи снимката:
— Разгледай я внимателно и ще видиш.
— Не, не искам!
— Не бой се.
В него се надигна неконтролируем гняв, който го изплаши, но той вече не можеше да се владее:
— Къде е Нина, да му се не види?
— Отвори сърцето си.
— Престани с тези глупости!
— Отвори съзнанието си.
— Докога ще повтаряш едно и също? Докато обезумея ли? Това ли искаш?
Роуз помълча, докато той се поовладя, сетне кротко каза:
— Не искам да обезумееш. Попита ме за Нина. Искаше да знаеш истината за твоето семейство, затова ти дадох снимката…, за да видиш.
Волята й надделя над неговата и той машинално посегна към фотографията.
— Спомни си какво усети преди малко — промълви тя. — Позволи на същото чувство да те завладее.
Ала той напразно опипваше снимката — не изпита отново странното усещане. Плъзгаше пръстите си по гланцовата й повърхност, но не чувстваше, че докосва бронза, гранита и тревата, синевата и ярката светлина не се появиха. Отчаяно захвърли фотографията и прошепна:
— Господи, сигурно съм полудял. Защо ли изобщо те слушам?
Тя само се усмихна и спокойствието й отново го вбеси. Протегна му ръка, но той отказа да я поеме. Макар да не вярваше на нейните брътвежи, все пак почувства странна вина, че като не е успял отново да се потопи в призрачната ярка синева, е извършил предателство спрямо любимите си същества. Каза си, че ако преживяното е било плод на някаква халюцинация, предизвикана от наркотично вещество или чрез хипноза, то е без значение. Дори отново да види синята светлина, не ще може да върне онези, които бяха безвъзвратно загубени.
— Не се притеснявай, Джо. Всичко е наред. Понякога, но не винаги, напоената фотография е достатъчна…
— За какво говориш? — сопна се той.
— Онова, което изпита преди малко, е съвсем нормално. От време на време се появява човек като теб и единственият начин да го убедиш, е галваничният контакт.
— Не разбирам за какво говориш.
— За докосването.
— Какво докосване?
Вместо да отговори, Роуз взе снимката и се втренчи в нея, сякаш виждаше нещо, което той не можеше да съзре. Ако беше развълнувана, то добре се владееше, защото изглеждаше спокойна като повърхността на езерце в безветрена вечер.
Спокойствието й отново го вбеси:
— Кажи ми къде е Нина? Къде е момиченцето ми? — извика гневно.
Роуз невъзмутимо пъхна снимката в джоба си и каза:
— Да предположим, че съм член на екип от учени, които работят върху революционни медицински технологии и които неочаквано са открили, че съществува живот след смъртта.
— Трудно ще ти бъде да ме убедиш! — тросна се той и още повече се нервира, защото спокойствието й се противопоставяше на неговото раздразнение.