Агентът със счупения нос беше престанал да ругае и отново хлипаше от болка.
— Хайде, Джо — отново го подкани чернокожият.
Джо си каза, че хората на Махалия не са безпомощни аматьори, за каквито ги беше мислил.
— Къде е Роуз? — попита нетърпеливо.
— Намерихме я. Последвай ме.
Двамата забързаха в посоката, в която Джо и Роуз се бяха отправили, когато главорезите изневиделица връхлетяха върху тях.
В мрака едва не се спънаха в някакъв човек, който лежеше на пясъка — очевидно беше първият нападател, който бе стрелял.
Роуз стоеше в сянката на надвиснала скала. Въпреки че беше тъмно като в рог, Джо видя, че тя трепери като лист и се е превила на две.
Изненада се от облекчението, което изпита, не само защото тя беше единствената му връзка с Нина, но и защото му беше станала симпатична. Радваше се, че е жива и невредима. Наистина преди малко го беше разгневила, разочаровала и объркала, но не можеше да забрави добротата в погледа й, нежността и състраданието й по време на срещата им на гробището. Дори и в мрака се долавяше магнетизмът й, странната аура на тайнственост, която я обгръщаше. Тази жена притежаваше сила и мъдрост, присъщи на великите пълководци и на съветници, които са в състояние да поведат след себе си цели армии или тълпи от вярващи, да ги подтикнат към саможертва. Помисли си, че е напълно възможно да е излязла от дълбините на океана, че се чувства еднакво добре на сушата и във водата, че е донесла със себе си чудните тайни на друго измерение.
До нея стоеше друг мъж, също облечен в черно, напомнящ на призрачен силует. В мрака се различаваше само русата му коса, която блестеше като фосфоресциращи водорасли.
— Роуз, добре ли си? — попита Джо.
— Онзи успя да ми нанесе няколко удара — отвърна тя. По гласа й личеше, че изпитва болка.
— Чух изстрел — разтревожено продължи той. Искаше му се да я докосне, но не знаеше дали трябва. След миг осъзна, че я държи в прегръдките си и силно я притиска до гърдите си.
Роуз изстена от болка и той понечи да я пусне, ала за миг тя задържа ръката му, за да му покаже колко признателна е за загрижеността му:
— Добре съм, нищо ми няма… ще се оправя.
Откъм скалата, надвиснала над ресторанта, се чуха викове. Агентът със счупения нос закрещя за помощ.
— Трябва веднага да изчезнем — промърмори русокосият. — Онези всеки момент ще бъдат тук.
— Кои сте вие? — попита Роуз.
— Не са ли хората на Махалия? — изненадано попита Джо.
— Не. Никога не съм ги виждала.
— Аз съм Марк — каза русокосият, — а това е Джошуа.
Чернокожият избърбори нещо неразбираемо, но Роуз изненадано го изгледа и промълви:
— Не е за вярване!
— Какви са тези хора? — недоумяващо попита Джо.
— Всичко е наред — отвърна тя. — Изненадана съм, въпреки че би трябвало да го очаквам.
— С вас сме от една и съща страна на барикадата, доктор Тъкър — продължи чернокожият. — Най-малкото враговете ни са едни и същи.
В далечината се чу бръмченето на хеликоптер — отначало бе тихо като туптене на сърце, сетне зазвуча като тропот на копита на кон, яхнат от безглав ездач.
ГЛАВА 15
След като бяха откраднали само свободата си, те побегнаха като крадци покрай скалите, които се извисяваха и се снижаваха, сякаш отразяваха нивото на адреналина в кръвта на Джо.
Докато бягаха, Джо чу Джошуа да говори с някого. Той погледна назад и видя, че чернокожият мъж носи клетъчен телефон. След като чу думата „кола“, разбра, че бягството им се планира и координира, даже в момента.
Точно когато изглеждаше, че са се измъкнали, буботенето на хеликоптера се чу съвсем отчетливо от юг. Като лъч от яркото око на каменна статуя на бог, разгневен от светотатство, прожекторът на хеликоптера пронизваше нощта и претърсваше плажа. Лъчът се движеше във формата на дъга от пясъчните стръмнини към прибоя и обратно, като неумолимо приближаваше към тях.
Тъй като пясъкът близо до основата на скалите беше мек, стъпките им оставиха безформени следи по него. Техните преследвачи по въздух обаче нямаше да могат да ги преследват по отпечатъците от стъпките им, защото пясъкът не беше почистван с гребла от отпадъците, а осеян от следите на много други хора, дошли преди тях. Ако бяха вървели близо до прибоя, там, където приливът беше изгладил пясъка, техният път щеше да бъде ясно очертан, сякаш от сигнални ракети.
Минаха покрай стълби, които водеха до големите къщи на скалите — някои бяха каменни, заковани със стоманени винтове към скалата, други бяха дървени, стегнати с болтове към пилони и вертикални бетонни греди. Джо се обърна и видя хеликоптера да кръжи до една стълба, а прожекторът да осветява стъпалата и парапетите.