Выбрать главу

Оливър Боудън

Единство

(книга 7 от "Орденът на асасините")

Откъс от дневника на Арно Дориан

12 септември 1794

Върху писалището ми лежи дневникът ѝ, отворен на първата страница. Само нея успях да прочета, преди дъхът ми да секне и чувствата да превърнат думите в кристали, отразили диамантите в очите ми. По лицето ми потекоха сълзи при спомена за нея — палавото дете, което играе на криеница; лудетината, която опознах и обикнах по-късно; червената коса, спускаща се по раменете ѝ; проницателните очи под тъмните, гъсти мигли. Тя притежаваше грацията на танцьорка и майсторството на фехтовчик. Чувстваше се в свои води както в дворцовите зали под пламенните погледи на всички мъже, така и в битка.

Очите ѝ обаче криеха тайни. Тайни, които се надявам да разбуля. Вземам отново дневника ѝ. Иска ми се да положа длан върху листа, да погаля думите с върховете на пръстите си, защото те са част от нейната душа.

Започвам да чета.

Откъс от дневника на Елиз дьо ла Сер

9 април 1778

Казвам се Елиз дьо ла Сер. На десет години съм. Името на татко е Франсоа, на мама — Жули. Живеем във Версай — бляскавия, красив Версай с широки улици, засенчени от липи, с искрящи езера и фонтани, със съвършено подкастрени дървета и храсти край спретнати сгради и внушителни имения, съжителстващи в сянката на големия дворец.

Благородници сме. Щастливци. Привилегировани. За доказателство е необходимо само да изминем петнайсеткилометровия път до Париж. От двете му страни се редят маслени лампи, защото във Версай имаме такива неща. В Париж обаче бедните използват лоени свещи и пушекът от свещоливниците надвисва над града като мъртвешки покров, цапа кожата и задръства белите дробове. Облечени в дрипи, превили гърбове под тежестта на физическо или душевно бреме, парижките бедняци пълзят по тъмните улици, в чиито канавки се стичат кал и човешки отпадъци и полепват по краката на носачите, повлекли носилките ни, откъдето надничаме с ококорени очи.

После се качваме в позлатени карети и по обратния път към Версай виждаме по полята да се мержелеят призрачни фигури, обвити в мъгла. Босоногите селяни обработват земята на аристократите и измират от глад, ако реколтата се окаже лоша — роби на земевладелците в буквалния смисъл на думата. У дома родителите ми разказват как клетниците будуват нощем, за да разгонват с пръчки жабите, чието квакане безпокои господарите им, и как ядат трева, за да оцелеят. Същевременно благородниците тънат в охолство, освободени от данъци, военна служба и от унижението да полагат безвъзмезден труд, прокарвайки шосета.

Родителите ми казват, че кралица Мария-Антоанета снове из балните зали и вестибюлите на двореца, размишлявайки как да похарчи ежемесечната си сума за дрехи, а съпругът ѝ крал Луи XVI се изтяга в своето ложе на правосъдието и прокарва закони, облагодетелстващи аристократите за сметка на бедните и гладуващите. Мама и татко често обсъждат мрачно как заради действията на суверените назрява революция.

* * *

Има израз, описващ момента, когато внезапно разбираш нещо. Тогава „проглеждаш“.

Като малка не ми хрумваше да се запитам защо уча история, а не етикеция и обноски. Не се чудех защо след вечеря мама се оттегля с татко и „враните“ и чувам как на висок глас спори разгорещено с тях. Не ми правеше впечатление, че не язди на дамско седло и не е нужно коняр да удържа жребеца ѝ. Не ми се струваше странно и колко малко време отделя за мода и дворцови клюки. Нито веднъж не се замислих защо мама не е като другите майки.

Докато не прогледнах.

* * *

Тя бе красива, разбира се, и винаги добре облечена, макар и не натруфена като жените в двореца, за които говореше с неодобрително присвити устни. Според нея те бяха обсебени от външността си и общественото положение, от вещите.

— Не биха разбрали идея дори да ги удари между веждите, Елиз. Обещай ми да не станеш като тях.

Заинтригувана, любопитна да разгадая каква не бива да стана, аз използвах наблюдателницата си измежду диплите на мамините поли и шпионирах омразните жени. Виждах напудрени интригантки, преструващи се, че са предани на съпрузите си, докато над ръба на ветрилата очите им обхождат залата с надеждата да впримчат поредния наивен любовник. Невидима, надниквах зад напудрената маска, когато презрителният смях застиваше върху устните им и подигравателните искрици замръзваха в очите им. Прозирах истинската им същност, а именно — колко се страхуват. Страхуват се да не изпаднат в немилост. Да не паднат от социалната стълба.