Изправи се, изпепелявайки с поглед игуменката, и пак удари по писалището с пръчката. После ме улови за ръката.
— Хайде, Елиз.
Тръгнахме си и оттогава започнаха да ме обучават частни учители.
Щом влязохме в каретата и поехме мълчаливо към къщи, ме осени прозрение. Взирах се в мама и татко, настръхнали от неизказаните думи, и разбрах, че дамите не се държат както мама. Не и обикновените дами.
Още един пътепоказател. Случи се след около година. Празнувахме рождения ден на разглезената дъщеря на съседите. Другите момичета на моята възраст играеха с кукли и по-точно им бяха устроили следобеден чай. Нямаше истински чай и сладкиши, само момиченца, преструващи се, че хранят куклите. Още тогава това ми изглеждаше глупаво.
Недалеч момчетата играеха с оловни войници и аз отидох при тях, без да долавям как млъкват стъписани.
Бавачката ми Рут ме дръпна настрани.
— Ще си играеш с куклите, Елиз — каза тя строго, но нервно, свела очи, за да не среща неодобрителните погледи на другите бавачки.
Послушах я. Седнах си на мястото и се престорих на заинтригувана от несъществуващия чай и невидимите сладкиши. След неловкото прекъсване на моравата се възцари естественият ред — момчетата продължиха да играят с войници, момичетата с кукли, бавачките да ни надзирават, а недалеч отново се надигна брътвежът на майките от висшето общество, насядали по столове от ковано желязо.
Погледнах жените с очите на мама. Видях пътя си от момиче върху тревата до клюкарстваща дама и с абсолютна сигурност осъзнах, че не искам да приличам на тях. Не желаех да бъда като тези майки. Исках да съм като моята майка, която беше седнала сама край езерцето.
Получих бележка от господин Уедърол. На родния си английски обясняваше, че иска да види мама и ме моли да го чакам в полунощ в библиотеката, за да го заведа в покоите ѝ. Настояваше да не казвам на татко.
Още една тайна, която съм длъжна да пазя. Понякога се чувствам като парижките клетници, превита под тежестта на очакванията, стоварени върху мен.
Едва на десет съм.
11 април 1778
В полунощ облякох халат, взех свещ и слязох тихомълком в библиотеката.
Господин Уедърол се бе вмъкнал в имението като призрак, без да го усетят кучетата. Влезе толкова безшумно в библиотеката, че едва долових как вратата се отваря и затваря. Прекоси стаята с широки крачки, свали перуката си — мразеше проклетото нещо — и ме хвана за раменете.
— Казват, че гасне бързо — прошепна припряно той, сякаш искаше да го опровергая.
— Да — сведох поглед.
Той затвори очи и макар да не бе стар — преполовил четирийсетте, малко по-голям от мама и татко — годините се изписаха по лицето му.
Спомних си думите на мама: „Навремето с господин Уедърол бяхме много близки“. Усмихваше се. Стори ми се, че се изчервява.
За пръв път срещнах господин Уедърол през студен февруарски ден. Онази зима сложи началото на поредица сурови зими, ала докато в Париж река Сена бе придошла и замръзнала, а бедняците умираха по улиците, във Версай положението бе съвсем различно. Преди да се събудим, огънят пламтеше в камините, закусвахме гореща храна, увивахме се в кожи и сутрин и вечер се разхождахме в градините на имението, скрили ръце в дебели маншони.
През онзи ден грееше слънце, макар да не прогонваше вледеняващия студ. Върху дебелото снежно покривало сияеше корица лед — толкова твърда, че лапите на Скрач, ирландската ни ловджийска хрътка, не пропадаха, докато тичаше по нея. Той направи няколко предпазливи крачки, осъзна колко му е провървяло и с доволен лай се спусна напред. Мама ме поведе през двора към дърветата, обграждащи южната ни морава.
Стиснала ръката ѝ, погледнах през рамо. Зад нас имението ни грееше, озарено от слънцето и снега, и прозорците му намигваха, ала щом навлязохме сред сянката на дърветата, избледня, сякаш защриховано с молив. Осъзнах, че сме се отдалечили повече от обикновено от топлото си убежище.
— Не се плаши, ако видиш мъж сред дърветата — прошепна мама, привеждайки се леко към мен. Стиснах по-силно ръката ѝ и тя се засмя. — Не случайно дойдохме тук.
Тогава бяха шестгодишна и нямах представа, че не е „редно“ дама да се среща с джентълмен при такива обстоятелства. Колкото до мен, случаят не бе по-различен от разговорите на мама с Еманюел, градинаря ни, или с Жан, нашия кочияш.
Мразовитото време смълчава света. Сред дърветата бе дори по-тихо, отколкото на заснежената морава. Обгърнати от абсолютното безмълвие, ние продължихме по тясна пътека, лъкатушеща навътре в гората.