Сложих мантия над нощницата, обух чехли и се промъкнах до входната врата. Много, много тихо дръпнах резетата, отворих и прекосих тичешком улицата.
— Поемаш голям риск, дете — сопна се господин Уедърол, но забелязах с радост, че не успява да прикрие задоволството си от неочакваната среща.
— Не я видях цял ден — уведомих го припряно.
— Така ли?
— Да. От сутринта до вечерта се щурах из имението като отегчен паун. Ако знаех какво правя тук, навярно щях да свърша работата и да се измъкна от това ужасно място. — Погледнах го умолително. — Все едно ме въртят на шиш, господин Уедърол!
Той кимна.
— Успокой се, Елиз, днес ми казаха какво да търсиш. Писма.
— Какви писма?
— Писма като писма. Написани от Хайтам Кенуей.
— Това ли е всичко? — погледнах го недоверчиво.
— Недостатъчно ли ти изглежда? Дженифър Скот е дъщеря на асасин. Писмата са изпратени до нея от високопоставен тамплиер. Семейство Каръл искат да ги прочетат.
— Доста сложен начин са избрали да се доберат до тях.
— Предишният им агент не е успял да намери писмата. Установили са само, че писмата не се съхраняват на лесно и достъпно място. Госпожица Скот не ги е прибрала в писалище, завързани с красива панделка. Скрила ги е.
— А другият въпрос?
— Ръдок, имаш предвид? Семейство Каръл ми съобщиха, че хората им го издирват.
— Повтарят същото от седмици.
— Тези неща не стават бързо.
— Стават твърде бавно според мен.
— Елиз… — гласът му прозвуча предупредително.
— Добре де, добре, няма да предприема нещо глупаво.
— Внимавай! И бездруго си в опасно положение. Не го влошавай.
Целунах го по бузата, излязох от двуколката и се втурнах обратно към имението. Влязох крадешком през вратата, спрях да си поема дъх и в същия момент осъзнах, че не съм сама.
Мъжът пристъпи към мен от тъмния ъгъл — господин Смит, икономът.
— Госпожице Албертен? — Той наклони глава, очите му проблеснаха в мрака и, смутена, аз забравих за миг, че съм Ивон Албертен от Тройе.
— О, господин Смит… — заекнах и се увих по-плътно в мантията. — Изплашихте ме.
— Просто Смит — поправи ме той. — Не господин Смит.
— Съжалявам, Смит, аз… — Обърнах се и посочих вратата. — Излязох да подишам чист въздух.
— Прозорецът не ви ли е достатъчен, госпожице? — попита сговорчиво той, но лицето му остана в сянка.
Едва се преборих с раздразнението, че един иконом ме подлага на разпит.
— Поисках да се поразходя — отвърнах крайно смирено.
— Е, не е забранено, разбира се, но когато госпожица Скот беше малко момиченце, в къщата нахлуха нападатели и убиха баща ѝ. — Кимнах, макар да знаех историята, и той продължи: — Войници и кучета охраняваха имението, ала злодеите все пак успяха да влязат и да опожарят имението. Откакто се върна, господарката настоява вратите да се залостват с резета. Разхождайте се, когато пожелаете — по лицето му се разля безрадостна усмивка, — но настоявам да присъства някой от обслужващия персонал, за да заключва след вас.
— Непременно — усмихнах се. — Разбира се. Няма да се повтори.
— Благодаря. Ще ви бъда признателен. — Той огледа облеклото ми, без да оставя каквото и да било съмнение, че го намира за необичайно. После отстъпи назад и посочи стълбите.
Изкачих ги, проклинайки глупостта си. Господин Уедърол имаше право. Не биваше да поемам такъв риск.
Следващият ден протече по същия начин. Е, не по съвсем същия, но по влудяващо подобен начин. Пак закусих сама, уведомиха ме, че госпожица Дженифър Скот ще се срещне с мен по-късно, и ме помолиха да не се отдалечавам от имението. Последваха разходки из коридорите, неумело бродиране, обсъждане на безсмислени дреболии, да не споменавам вълнуващата разходка из градината.
Поне един аспект от експедициите ни се бе променил за добро. Избирах маршрута си по-целенасочено. Обиколих помещенията, където предполагах, че Дженифър Скот е скрила писмата. Една от вратите в преддверието водеше към игрална стая и аз се възползвах от възможността да проуча дървената ламперия вътре, питайки се дали някоя дъска не хлътва, за да разкрие тайник в стената. Честно казано, трябваше да претърся грижливо цялата къща, но тя бе огромна — всяка от двайсетината стаи бе вероятното укритие за писмата, а след уплахата снощи не бих дръзнала да се прокрадвам по тъмно. Не, най-лесно щях да открия писмата, ако опозная Дженифър.
Как обаче да постигна заветната цел, след като тя не излизаше от покоите си?