— Изглеждаш ми силно момче — посочих го. — Помогни ми да вдигна този зашеметен мъж върху коня.
— Не бива… — подхвана по-възрастна жена наблизо, но за секунда върхът на сабята ми опря в гърлото ѝ. Тя се втренчи гневно в мен. — Мислите си, че всичко ви е позволено, а? Аристократична пасмина!
— Нима? Кажи ми тогава по силата на кой закон осъдихте този мъж на смърт? Смятайте се за късметлии, че няма да докладвам на жандармите какви ги вършите.
Очевидно успях да ги сплаша. Прочистиха гърла, а жената на върха на острието ми сведе поглед.
— А сега ми помогнете да го вдигна.
Момчето се подчини.
Уверих се, че Ръдок е наместен стабилно, яхнах Скрач и дръпнах юздите. Обърнах коня, намигнах на момчето и препуснах.
Яздих дълго. По шосето имаше много пътници. Повечето бързаха да се приберат у дома, преди да се мръкне, ала никой не ме заговори. Навярно предполагаха, че съм многострадална съпруга, отнасяща пияния си съпруг вкъщи. И донякъде бяха прави — Ръдок определено ми причиняваше главоболия.
От тялото, проснато пред мен, долетя задавено гъргорене. Скочих от седлото, свалих пленника си на земята, извадих бутилка с вода и клекнах до него. Лъхна ме непоносима воня.
— Пак съм аз — уведомих го. — Елиз дьо ла Сер.
Той простена.
Ръдок се опита да се повдигне на лакът, но бе твърде изтощен. Бутнах го леко назад с едната ръка, а с другата улових дръжката на сабята.
Той предприе жалък опит за бягство, ала съпротивата му наподобяваше по-скоро бебешки гърч.
Укроти се бързо и ме изгледа злобно.
— Какво искаш? — попита обидено. — Очевидно нямаш намерение да ме убиеш, иначе досега да си ми видяла сметката. — Осени го идея. — О, не! Да не би да ми спаси живота, за да си доставиш удоволствие лично да ме умориш? Би било жестоко и безумно. Няма да го направиш, нали?
— Няма — уверих го. — Не още.
— Какво искаш? — повтори.
— Искам да разбера кой те нае да убиеш мен и мама в Париж през седемдесет и пета.
Той изсумтя.
— И ако ти кажа, ще ме убиеш.
— Пробвай другояче — ако не ми кажеш, ще те убия.
— Е, ще кажа тогава някое име и ти ще ме пуснеш.
— После ще разбера, че си ме излъгал, и ще те открия отново, както те намерих вече два пъти, мосю Ръдок. Ще те преследвам, докато не постигна целта си.
— Мили Боже! С какво съм заслужил това?
— Опита се да убиеш мен и мама.
— Да, да — призна той. — Но не успях, нали?
— Кой те нае?
— Не знам.
Подпрях се на коляно, извадих сабята и притиснах върха на острието под окото му.
— Знаеш кой те е наел, освен ако не е бил призрак. Говори!
Очите му зашариха трескаво, сякаш търсеха опора в бляскавата стомана.
— Наистина не знам, кълна се!
Притиснах още малко острието.
— Мъж! Мъж в парижко кафене!
— Кое кафене?
— Кафене „Прокоп“.
— И как се казваше?
— Не се представи.
Плъзнах острието по дясната му буза. Порязах го. Той изпищя и макар вътрешно да потреперих, изражението ми остана равнодушно — дори свирепо — лице на човек, решен да получи желаното. Опасявах се обаче, че съм стигнала до края на дългогодишно безплодно преследване.
— Кълна се, кълна се. Не го познавам! Не ми каза името си, а и не го попитах. Взех половината пари, а другите се договорихме да получа, когато свърша работата. Не се върнах да ги взема, разбира се.
С натежало сърце осъзнах, че ми казва истината — преди четиринайсет години безименен мъж е наел друг анонимен мъж. И тук историята приключва.
Оставаше ми още един блъф. Изправих се, без да отмествам сабята от лицето му.
— Стигнахме значи до неизбежния край — да ти отмъстя за стореното.
Очите му се разшириха.
— За бога, наистина ще ме убиеш!
— Да — кимнах.
— Ще разбера! — избъбри той. — Ще разбера кой е мъжът. Позволи ми да го издиря.
Втренчих се съсредоточено в него, сякаш обмислях предложението му, макар всъщност да не възнамерявах да го убивам. Не и по този начин.
Най-сетне проговорих:
— Ще те пощадя, за да изпълниш обещанието си. Знай обаче, че искам да те видя след шест месеца. Шест месеца! Ще те чакам в имението на семейство Дьо ла Сер на Ил Сен Луи в Париж. Ела, независимо дали си открил нещо или не. Не дойдеш ли, до края на дните си ще се озърташ да не изскоча от сенките и да ти прережа гърлото. Ясно ли е?
Прибрах сабята в ножницата и яхнах Скрач.
— В онази посока има град на три километра оттук — посочих. — Ще се видим след шест месеца, Ръдок.