— Не знам. — Извърнах лице. — Наистина не знам.
5 октомври 1789
Написах неотдавна, че падането на Бастилията отбеляза края на кралската власт и макар донякъде да е така — подложиха властта на монарха на изпитание и тя не издържа проверката — поне на книга, ако не в действителност, кралят остана върховен владетел.
Новината за завземането на Бастилията обиколи Франция, придружена от друга — че кралската армия ще отмъсти жестоко на революционерите. В селата пристигаха пратеници с ужасната вест, че войската помита страната. Те сочеха към залеза и казваха, че е опожарено село в далечината. Селяните се въоръжаваха в очакване на армия, която така и не идваше. Подпалваха данъчни кантори. Сражаваха се с местната милиция, изпратена да потуши броженията.
Същевременно Националното събрание прокара закон — Декларация за правата на човека и гражданите — за да спре аристократите да облагат селяните с данъци, десятък и ангария. Законът бе написан от маркиз Дьо Лафайет, помогнал при съставянето на Американската конституция. Той повеляваше, че всички хора са равни пред закона. Освен това той превърна гилотината в официален инструмент за смърт във Франция.
Как обаче да се процедира с краля? Официално той имаше право на вето. Мирабо, с когото татко възнамеряваше да сключи съюз, се надяваше протестите да стихнат и кралят да продължи да управлява както преди.
Ако беше жив, татко сигурно щеше да го подкрепи. Питах се дали съюзът между асасините и тамплиерите би променил положението. Отговарях си, че несъмнено би оказал съществено въздействие и вероятно затова бяха убили татко.
Други, оглавявани от лекаря и учен Жан-Пол Марат, чийто глас се чуваше, макар да не бе член на Събранието, вярваха, че трябва да отнемат цялата власт на краля и да го преместят от Версай в Париж, където да изпълнява единствено съветническа роля.
Възгледите на Марат бяха най-радикални. За пръв път чувах някой да говори открито за детрониране на краля, макар в детството си да бях подочувала подобни идеи.
С други думи, най-пламенните парижки революционери не бяха предлагали драстичните мерки, предлагани от съветниците на татко във версайското ни имение още през 1778-ма.
Осъзнавайки това, по гърба ми пролазваха тръпки, защото денят на тамплиерското събрание наближаваше. Враните бяха известени, разбира се. Зарекох се обаче да спра да използвам прозвището им, щом ще ставам Велик майстор. Тоест — единайсетте от най-близките съветници и сподвижници на татко бяха поканени да присъстват, както и представители на други изтъкнати тамплиерски фамилии.
На събранието щях да им съобщя, че поемам поста на татко. Щях да ги предупредя, че предателите нямат място в Ордена и ако убиецът на татко е сред тях, той ще бъда изобличен и наказан.
Такъв бе планът. И понякога, останала сама, си представях, че срещата ще протече така. Представях си как събранието се провежда във версайското ни имение, както бях казала на господин Уедърол през онзи ден в „Мезон Роял“.
В крайна сметка обаче избрахме по-неутрална територия — Отел дьо Лозюн в Ил Сен Луи. Собственикът му маркиз Дьо Пемодан, рицар-тамплиер, подкрепяше семейство Дьо ла Сер. Тоест — не съвсем неутрална територия, ала поне по-неутрална.
Господин Уедърол настоя да спазвам умерена линия. Хвърляйки поглед назад, съм му благодарна за това.
Напоследък сякаш всеки ден се случва нещо ново, ала вчера и днес се случи нещо по-важно отпреди — събитие, предизвикано неотдавна от крал Луи и Мария-Антоанета, които бяха пийнали повечко по време на празненство в чест на Фландърския полк.
Разказват, че развеселените кралски величия стъпкали демонстративно революционна кокарда, а други гости я обърнали наопаки да покажат бялата ѝ страна — отявлен антиреволюционен жест.
Арогантно. Глупаво. Действията на краля и съпругата му ми напомниха тесногръдата аристократка и кочияша ѝ в деня на падането на Бастилията. Поддръжниците на умерената линия — Мирабо, Лафайет и съмишлениците им — навярно бяха разперили невярващо ръце, защото безразсъдността на краля подклаждаше крайните амбиции на радикалите. Хората бяха гладни, а кралят пируваше. И още по-зле — гавреше се със символите на революцията.
Революционните водачи призоваха за поход срещу Версай и хиляди — предимно жени — се стекоха по пътя между Париж и Версай. Обезглавяваха войници, дръзнали да стрелят срещу протестиращите, и както обикновено набучваха главите им на копия.