Кръвта изстина в жилите ми.
— Чистка — казах на Брюнел. — Някой избива поддръжниците ми. — Обърнах се отново към Пемодан: — А долу? Убийци ли ме дебнат там?
Той се поизвърна леко към мен.
— Не, мадмоазел. Долу има само документи, които трябва да разгледате.
Втренчен в мен обаче с широко отворени, ужасени очи, той кимна. Нищожна утеха, предполагам, че у този страхлив мъж е останала капчица преданост, за да не позволи да падна в клопката на главорезите.
Извъртях се рязко, избутах Жан Брюнел нагоре по стълбите, затръшнах вратата и спуснах резето. Прислужникът до двукрилата врата ни изгледа, слисан от внезапния обрат на събитията. С Жан прекосихме тичешком трапезарията. Извадих пистолета си и го насочих към прислужника. Обзе ме желание с един куршум да изтрия самодоволното му изражение, но се задоволих да му махна да отвори вратата.
Той се подчини и с Жан излязохме в тъмния двор. Вратата се захлопна зад нас. Наречете го шесто чувство, ала веднага усетих, че ме грози опасност. След миг нещо пристегна врата ми. Разбрах какво е.
С прецизна точност бяха хвърлили примки от балкона над нас. В моя случай не съвсем прецизна точност — клупът се усука около яката ми и не се стегна веднага, предоставяйки ми ценни секунди за действие. Убиецът на Жан Брюнел обаче се бе представил далеч по-добре и въжето се впи в шията му.
Паникьосан, Брюнел изпусна сабята си. Ръцете му се вкопчиха в пристягащата се примка и от ноздрите му се изтръгна хъркане. Лицето му почервеня, а очите му се изцъклиха. Тялото му се изпружи и върховете на обувките му остъргаха плочника.
Замахнах със сабята си към въжето, теглещо го нагоре, но в същия момент моят нападател дръпна рязко настрани и ме отдалечи от него. Безпомощна, видях как Брюнел изплезва език и очите му сякаш изскачат от орбитите. Улових впримчилото ме въже, погледнах нагоре и забелязах тъмните сенки на балкона, управляващи ни като кукловоди.
Провървя ми обаче — под щастлива звезда си родена, Елиз! — защото макар дъхът ми да секна, яката, заплетена под примката, ми позволи да запазя достатъчно присъствие на духа и да замахна отново със сабята — този път не към недостижимото въже на Жан Брюнел, чиито крака подритваха в предсмъртна агония — а към моето.
Срязах го и се строполих на земята. Борейки се за глътка въздух, се претърколих по гръб, дръпнах спусъка на пистолета, насочих го с две ръце към балкона и стрелях.
Гърмежът отекна в двора и предизвика мигновен отклик — тялото на Жан Брюнел, разкривил лице в страховита смъртна маска, тупна като чувал върху плочника. Двата силуета на балкона изчезнаха от погледа ми. Нападението бе приключило — засега.
От сградата долетяха викове. Чух тропот на тичащи крака. През стъклото на двукрилата врата зърнах прислужника — готова съм да се закълна, че не беше зрителна измама — който ме наблюдаваше, спотаен в сенките. Изправих се, залитайки, и се почудих колко са главорезите. Кукловодите от балкона плюс още двама-трима от подземието вероятно. Вляво се отвори друга врата и към мен се втурнаха двама убийци, облечени като санкюлоти.
О, значи в къщата имаше още двама.
Проехтя изстрел и куршумът изсвистя край главата ми. Нямах време да зареждам отново пистолета. Нямах време за каквото и да било, освен да побягна.
Хукнах към пейка под каменната ограда, заслонена от високо дърво. Подскочих, оттласнах се от пейката, улових се за нисък клон и се покатерих несръчно върху него.
Зад мен долетя вик и втори изстрел. Прегърнах ствола на дървото и в същия момент куршумът се заби в кората между разперените ми пръсти. Под щастлива звезда си родена, Елиз! Започнах да се катеря. Ръцете и ботушите ми се плъзгаха, но със сетни сили се качвах нагоре с надеждата да стигна ръба на оградата.
Криво-ляво успях да се прехвърля върху нея. Погледнах надолу обаче и се взрях в ухилените лица на още двама главорези, дебнещи ме пред портата. Усмихваха ми се широко, сякаш казваха: „Пипнахме те“.
Мислеха, че са под мен, а зад мен са другарите им. Мислеха, че съм в капан, и всичко е приключило.
Ала аз ги сварих неподготвени. Скочих върху тях.
Не съм едра, но носех тежки ботуши и размахвах сабя, а и елементът на изненадата бе на моя страна. Покосих единия, докато се спусках надолу, забивайки острието в лицето му. Завъртях се и ритнах по гърлото втория. Той падна на колене с поморавяло лице, стиснал врата си с длани. Извадих сабята си от лицето на първия и я забих в гърдите на втория.
Зад мен отново се чуха викове. Над главата ми се появиха лица, надничащи пред оградата. Побягнах, проправяйки си път през тълпата. Двама преследвачи хукнаха след мен. Продължих да си пробивам път напред, пренебрегвайки ругатните на хората, които разблъсквах. Сниших се до ниска стена край моста.