— Предател! — изкрещя някой. — Изменник на революцията! Спрете червенокосата жена!
— Хванете я! Хванете червенокосата фуста! — заприглася му вторият преследвач.
— Предателка! — проехтя нов вик.
— Поруга трикольора!
След минута-две призивът се разпространи и към мен се заобръщаха глави. Хората забелязаха за пръв път изисканите ми дрехи и погледите им се насочиха към косата ми. Към червената ми коса.
— Ти си! Дръжте я! Предателката е тук! — изкрещя мъж.
Под мен по реката пълзеше шлеп. Мина под моста, натоварен със стока, покрита с брезент. Не знаех какво превозва, ала се молех да е нещо, омекотяващо падането, когато скачаш от мост.
В крайна сметка се оказа все едно дали стоката е мека или не. Скочих, щом ръцете на разгневените граждани се протегнаха към мен, и залитнах настрани. Улучих кораба, но от погрешната страна — откъм корпуса — и от удара дъхът ми секна.
Смътно осъзнах, че пукотът, който чувам, е от счупените ми ребра. После цопнах в мастиленочерната Сена.
Успях да се добера до хижата, разбира се. Стигнах брега, измъкнах се от водата и използвах хаоса, възцарил се след пътешествието на краля до Париж, за да взема кон „назаем“. Препуснах по осеяното с отломки шосе. Движех се срещу тълпата — към Версай — и се стараех да яздя възможно най-внимателно заради счупените ребра.
Дрехите ми бяха мокри и зъбите ми тракаха, когато най-сетне спрях пред лесничейската хижа, плъзнах се от седлото и се добрах до вратата. Бях в окаяно състояние, ала мислех единствено, че съм го предала. Предадох баща си.
Откъс от дневника на Арно Дориан
12 септември 1794
Четейки, затаявам дъх, възхитен от храбростта ѝ и учуден как в дневника ѝ съзирам огледален образ на себе си. Господин Уедърол има право (благодаря ти, господин Уедърол, че ѝ помогна да го разбере), защото ние с Елиз наистина си приличахме.
Разликата, разбира се, е, че тя стигна първа до целта. Поведоха я първа по… о, щях да напиша „избрания от нея път“, ала си давам сметка, че не е имала никакъв избор. Елиз бе родена да е тамплиер. Възпитана да оглави ордена, отначало тя бе прегърнала охотно отредената ѝ съдба, защото ѝ предоставяше изход от живота във Версай, изтъкан от интриги, скроени зад ветрилата. После обаче я бяха обзели колебания — дали вечният сблъсък между асасините и тамплиерите, пролял реки от кръв, е постигнал нещо и ще постигне нещо.
Елиз бе заключила правилно, че ме е видяла с Белек. Признавам, че той ми отвори очите и ми помогна да осъзная, че притежавам определени дарби. С други думи, благодарение на Белек станах асасин. Той ме въведе в Братството и ме подтикна да издиря убиеца на Франсоа дьо ла Сер.
О, да, Елиз. Не само ти скърбеше за баща си. Не само ти търсеше виновника за смъртта му. И в това отношение аз имах известно предимство — познанието на моето Братство, „дарбите“, които развих под ръководството на Белек, и фактът, че бях там в нощта на убийството на Франсоа дьо ла Сер.
Навярно трябваше да чакам и да ти отстъпя правото на възмездие. Навярно бях импулсивен като теб. Дали?
Откъс от дневника на Елиз дьо ла Сер
25 април 1790
Минаха шест месеца, откакто за последно писах в дневника си. Шест месеца, откакто скочих от Пон Мари в мразовитата октомврийска нощ.
Известно време, разбира се, останах на легло, изгаряща от треска, повалила ме два дни след гмуркането в Сена. Горкото ми изнемощяло тяло се затрудняваше да се пребори едновременно с треската и със счупените ребра. Елен твърди, че съм висяла на косъм между живота и смъртта.
Ще приема, че не преувеличава. Лично аз отсъствах духом, ако не телом — халюцинирах, бълнувах нощем, крещях.
Спомням си единствено как се събудих една сутрин и видях угрижените им лица, надвесени над леглото — Елен, Жак, господин Уедърол.
— Треската си отиде — каза Елен и на лицата им се изписа облекчение.
Няколко дни по-късно господин Уедърол дойде в спалнята ми и седна на ръба на леглото. В хижата не спазвахме строга етикеция. Една от причините да ми харесва животът в нея. Така фактът, че съм принудена да се крия от враговете си, ставаше малко по-поносим.