Известно време поседяхме мълчаливо като стари приятели, които не се страхуват от тишината. Отвън чувахме как Елен и Жак се смеят звънко. Някой притича под прозореца и с господин Уедърол се спогледахме и се усмихнахме многозначително. После той сведе глава и продължи да подръпва брадата си, какъвто навик беше придобил напоследък.
— Как би постъпил татко, господин Уедърол? — попитах най-сетне.
Неочаквано той се засмя.
— Щеше да потърси помощ от другата страна на морето, дете. От Англия вероятно. Какви са отношенията ти с английските тамплиери, ако не е тайна?
Изпепелих го с поглед.
— Какво друго?
— Е, би се опитал да сплоти поддръжниците си. И преди да ме прекъснеш, какво мислиш, че правех, докато ти крещеше и се потеше в леглото? Търсех подкрепа!
— И?
Той въздъхна.
— Не постигнах кой знае какво. Мрежата ми лека-полека занемява.
Свих колене и ги обгърнах с ръце. Прониза ме болка в ребрата, все още незаздравели напълно.
— Какво значи „занемява“?
— Значи, че от няколко месеца изпращам писма и получавам уклончиви отговори. После никой не ми отговаря. Не искат да разговарят с мен — с нас — дори тайно. Казват, че има нов Велик майстор и ерата на семейство Дьо ла Сер е отминала. Хората, които благоволяват да ми пишат, не подписват писмата си. Умоляват ме да ги изгоря, щом ги прочета. Който и да е новият водач, явно ги е наплашил.
— Ерата на семейство Дьо ла Сер е отминала? Така ли казват?
— Да, дете. Положението е сериозно.
Засмях се сухо.
— Не знам, господин Уедърол, дали да се обиждам, или да съм благодарна, когато ме подценяват. Ерата на семейство Дьо ла Сер не е отминала. Кажи им го. Кажи им, че ерата на Дьо ла Сер няма да отмине, докато в тялото ми има капчица живец. Заговорниците мислят, че ще се измъкнат безнаказано. Наистина ли смятат, че няма да им отмъстя за смъртта на татко и за отлъчването на семейството ми от Ордена? Значи заслужават да умрат заради глупостта си.
Старият ми приятел настръхна.
— Знаеш ли какво правиш? Позволяваш на жаждата за мъст да те обсеби.
Свих рамене.
— Наричай го, както искаш. Според мен е ответен удар. Каквато и дума да използваме обаче, не бива повече да бездействам, скрита в училище за момичета, и да се надявам, че някой ще изпрати писмо в тайната ни пощенска кутия. Смятам да отвърна на удара, господин Уедърол. Кажи го на агентите си.
Той обаче умееше да убеждава. А и уменията ми бяха закърнели, тялото ми беше изтощено (ребрата още ме боляха). Затова останах в хижата, а той продължи да пише писма и да се опитва да сплоти поддръжниците ни.
Съобщиха ми, че и последният прислужник е напуснал имението ми във Версай. Копнея да се върна там. Не бива, разбира се, защото не е безопасно. Принудена съм да оставя обичния семеен дом на милостта на грабителите.
Обещах на господин Уедърол да бъда търпелива и съм търпелива. Засега.
16 ноември 1790
Седем месеца писахме писма и в резултат разбрахме само едно — че съюзниците и приятелите ми са бивши съюзници и приятели.
Чистката приключи. Някои ме предадоха, подкупиха мнозина, а трети — по-упоритите, опитали се да ме подкрепят като мосю Льо Фаню — обезвредиха по други начини. Една сутрин прерязали гърлото на Льо Фаню, изнесли го гол и с краката напред от парижки бордей и го хвърлили на улицата. Заради този позор го изключили посмъртно от тамплиерския орден, а съпругата и децата му, които при други обстоятелства щяха да получат финансова помощ, били обречени на нищета.
Льо Фаню обичаше семейството си и беше предан на съпругата си Клер. Не само не би стъпил в бордей, но и предполагам, че би се чудил какво да прави, ако случайно се озове на такова място. Никой не заслужава по-малко сполетялата го участ.
Ето как плати за подкрепата, оказана на семейство Дьо ла Сер. Отнеха му всичко — живота, достойнството, честта.
Разбрах, че всеки член на Ордена, отказвал досега да се подчини, след този случай ще сведе глава, уплашен от грозящия го позор. И, естествено, очакванията ми се оправдаха.
— Искам да се погрижим за децата и съпругата на господин Льо Фаню — казах на господин Уедърол.
— Мадам Льо Фаню погуби децата си и се самоуби — уведоми ме той. — Предпочете смъртта пред позора.
Затворих очи, поех си дълбоко дъх и издишах, опитвайки се да овладея гнева си. В списъка се прибавяха още невинни жертви.
— Кой е той, господин Уедърол? — попитах. — Кой дърпа конците?
— Ще разберем — въздъхна той. — Не бой се.
Не предприехме нищо обаче. Враговете ми несъмнено смятаха, че са успели да осъществят преврата, и вече не представлявам опасност. Грешаха.