Вътре стоеше Жермен. Беше с гръб към нас, ала явно ни очакваше. Веднага осъзнах, че сабята му е възстановила могъществото си, и понечих да предупредя Елиз. Тя обаче ме изпревари. Втурна се напред с гневен вик.
— Елиз! — изкрещях.
Жермен се обърна рязко, вдигна лъчистата сабя, от нея изскочи змиевидна мълния и ни принуди да потърсим укритие.
Той се засмя.
— А! Мадмоазел Дьо ла Сер също е тук! Каква среща!
— Не се показвай — прошепнах на Елиз. — Говори му.
Тя кимна и се сниши зад саркофага. Махна ми да вървя и същевременно подвикна на Жермен:
— Да не би да мислеше, че този ден няма да настъпи? Въобразяваше си, че престъплението ще ти се размине безнаказано, защото Франсоа дьо ла Сер няма синове?
— Искаш мъст значи — присмя се той. — Тесногръда си като баща си.
— А жаждата ти за власт? Не е ли егоцентрична? — отвърна тя.
— Власт ли? Не, едва ли си толкова глупава. Не ми трябва власт. Искам да въдворя ред. На нищо ли не те е научил баща ти? Орденът не проявяваше далновидност. Вторачи се в титлите — държавническите и църковните. Падна в капана, който сам измисли, за да води масите.
— Ще те убия! — извика Елиз.
— Не ме чуваш! Няма да възпреш хода на историята дори да ме убиеш. Братята ни тамплиери ще видят, че институциите рухват, и ще се приспособят. Ще се оттеглят в сенките и най-сетне ще станем тайните господари, за каквито сме предназначени. Убий ме, ако можеш! Няма да промениш нищо, освен ако не изобретиш магическа пръчка, с която да обуздаеш революционерите и да създадеш нов крал.
Изскочих от укритието си откъм сляпата точка на Жермен, ала за нещастие не успях да го довърша с острието си. Сабята му изпращя яростно и избълва синьо-бяла орбита, която не само изсвистя като топовен гърмеж, но и порази като гюлле свода около нас. В миг ме погълна каменна вихрушка и се оказах в клопката на паднала колона.
— Арно! — извика Елиз.
— Не мога да помръдна — изкрещях в отговор.
Жермен явно не бе съумял да овладее напълно оръжието си и да се предпази от силата му. Видях го как се изправя, кашляйки. Присви очи и се опита да ни различи през прашната пелена. После се олюля и явно се почуди дали да ни довърши. Размисли, обърна се и побягна към дълбините на подземието, озарен от яростно разискреното си оръжие.
Елиз погледна отчаяно към мен, после насочи очи към отдалечаващия се Жермен и пак се взря безпомощно в мен.
— Ще избяга — извика ми, разгневена от безизходното положение.
Прочетох нерешителността, изписана ясно по лицето ѝ. Двоумеше се — да остане и да остави Жермен да се измъкне, или да го догони.
Всъщност нямаше никакво съмнение какво решение ще вземе.
— Ще го настигна — заяви тя.
— Няма да успееш да го убиеш, Елиз. Не и сама. Чакай ме. Елиз!
Тя обаче бе изчезнала. Стиснах зъби, освободих се от хватката на камъка, изправих се на крака и хукнах след нея.
И ако бях стигнал няколко секунди по-рано (както споменах, всяка стъпка по пътя към смъртта ѝ бе въпрос на секунди), щях да наклоня везните на битката, защото Жермен се защитаваше ожесточено, свирепото му лице бе разкривено от усилието, а сабята му — бях решил, че е като живо същество — сякаш предчувстваше, че собственикът ѝ е на крачка от поражението… И с оглушителен трясък, последван от ослепителна експлозия, тя се разби в ръцете му.
Силният взрив ме запрати назад, но първата ми мисъл бе за Елиз. Двамата с Жермен бяха в окото на бурята.
През прахоляка зърнах червената ѝ коса. Лежеше бездиханна под колона. Коленичих до нея и взех главата ѝ в скута си.
Очите ѝ засияха. Мисля, че ме видя в секундата преди да умре. Видя ме и светлина озари очите ѝ за последен път. После помръкнаха.
След известно време отпуснах нежно главата на Елиз върху плочника, затворих очите ѝ и се изправих. Прекосих покритата с отломки зала и се изправих над Жермен. От устата му бълбукаше кръв, наблюдаваше ме с гаснещ поглед.
Коленичих. Без да откъсвам очи от неговите, вдигнах сабята си и го убих.
Когато Жермен умря, ми се яви видение.
(Спомням си за кой ли път изражението на Елиз, когато ѝ разказвах виденията си — нито неверие, нито пълно доверие.)
Този път видението бе по-различно: Някак си присъствах в него, както никога преди.
Бях в работилницата, където Жермен — далеч по-млад — майстореше тамплиерска брошка. Притисна слепоочията си и замърмори, сякаш вътрешният глас не му даваше мира.
„Какво ли му нашепва?“ — запитах се и в същия момент зад гърба ми долетя глас и ме сепна.