Арно, моля те да предоставиш писмата, за които след малко ще стане дума, на мосю Ръдок, за да ги предаде на асасините с надеждата да го приемат отново в Ордена. Мосю Ръдок ще разбере, че така изразявам доверието си към него и убедеността си, че ще изпълни волята ми.
Арно, сега се обръщам към теб. Моля се да се върна жива след сблъсъка с Жермен, да взема писмото от Ръдок, да го скъсам и да не помислям повече какво съдържа. Ако го четеш обаче, това означава първо, че Ръдок е оправдал доверието ми и второ, че съм мъртва.
Има какво да ти разкажа от гроба и с тази цел ти оставям дневниците си. Последният е в кожената ми чанта, предишните — в тайник заедно с писмата, които споменах. Ако когато отвориш куфара ми, стигнеш до тъжното заключение, че не съм запазила твоите писма, знай, че ще намериш отговора в дневниците ми. Ще откриеш и огърлица, подарена ми от Дженифър Скот.
Следващият лист липсваше.
— Къде е? — обърнах се към Ръдок.
Той разпери ръце.
— Втората страница съдържа указания къде се намират писмата, които са моето изкупление. И… хмм… простете ми дързостта, но ако ви я дам, няма да разполагам с никакво средство за въздействие и с гаранция, че няма да ги използвате за собствена изгода. Тоест — да спечелите благоразположението на Братството вместо мен.
Посочих писмото на Елиз.
— Мадмоазел Дьо ла Сер ме моли да ти се доверя. Аз пък ще помоля теб да ми се довериш. Давам ти дума, че ще получиш писмата.
— Това ми стига. — Той се поклони и ми подаде втория лист от писмото.
Прочетох го до края:
„Сега, разбира се, лежа в гроба до онези, които обичам. Сега съм до родителите си.
Най-много обаче обичам теб, Арно. Надявам се да разбереш колко те обичам. Надявам се, че и ти ме обичаш. И ти благодаря, че ми позволи да позная това неповторимо чувство.
— Пише ли къде са писмата? — попита Ръдок с надежда в гласа.
— Да — уверих го.
— И къде са, сър?
Погледнах го, видях го през очите на Елиз и разбрах, че някои неща са твърде важни да му ги поверявам.
— Чел си писмото. Знаеш.
— В „Обителта на отчаянието“? Звучи ли ви познато?
— Да, Ръдок, звучи ми познато. Досещам се къде са писмата и знам къде да отида. Остави ми настоящия си адрес. Ще се свържа с теб, когато ги открия. Обещавам в знак на признателност за стореното да ти помогна да спечелиш благоволението на асасините.
Той поизопна рамене.
— Благодаря ти… братко.
В каруцата на пътя седеше млад мъж. Вдигнал крака и скръстил ръце, той ме изгледа с присвити очи изпод широкополата си сламена шапка, нашарена от слънчевата светлина, проправяща си път между зелените клони над главата му. Оказа се, че чака мен.
— Вие ли сте Арно Дориан, сър? — попита ме.
— Да.
Очите му се стрелнаха към ръката ми.
— Носите ли скрито острие?
— Мислиш, че съм асасин?
— Не сте ли?
С рязко щракване острието изскочи изпод ръкава ми и просия, озарено от слънцето. Прибрах го още по-бързо.
Младият мъж кимна.
— Казвам се Жак. Бях приятел на Елиз. Тя бе добра господарка на съпругата ми Елен и близка довереница на… мъж, който живее с нас.
— Италианец? — изпитах го.
— Не, сър — усмихна се той. — Англичанин. Казва се господин Уедърол.
— Заведи ме при него — отвърнах с усмивка.
Жак подкара каруцата, а аз препуснах след него по пътя край реката. На другия бряг се простираше обширна морава, която водеше до „Мезон Роял“. Погледнах сградата с тъга и удивление. Тъга, защото ми напомняше за нея. Удивление, защото не приличаше никак на сатанинската картина, обрисувана в писмата ѝ.
Продължихме напред, заобикаляйки училището. Очевидно се бяхме насочили към лесничейската хижа, за която Елиз бе споменавала.
Не след дълго стигнахме до ниска сграда сред поляна и няколко порутени бараки, недалеч от нея. На стълбата пред верандата стоеше възрастен мъж с патерици.
Не бях виждал патериците, разбира се, ала познах смътно човека с бялата брада, когото бях зървал като дете в имението във Версай. Той принадлежеше към „другия“ живот на Елиз, на живота ѝ с Франсоа и Жули. По онова време нямах нищо общо с него. Той с мен — също.
Вече съм прочел обаче дневниците на Елиз и оценявам какво място е заемал в живота ѝ. За кой ли път се смайвам колко малко съм знаел всъщност за нея и отново скърбя за изгубената възможност да открия „истинската“ Елиз — Елиз, освободена от тайните и от отредената ѝ съдба. Понякога си мисля, че това бреме върху плещите ѝ ни е обрекло на гибел от самото начало — мен и нея.