— Здравей, синко — поздрави ме с дрезгав глас мъжът на верандата. — Много време мина. Не мога да те позная!
— Господин Уедърол — кимнах и скочих от седлото.
Завързах коня и приближих до него. Ако тогава знаех каквото знам сега, щях да го поздравя като французин — с прегръдка — и щяхме да споделим общата скръб. Все пак бяхме двамата мъже, най-близки на Елиз. Не го направих обаче — за мен той бе просто позабравено лице от миналото.
Обстановката в хижата изглеждаше спартанска. Господин Уедърол се облегна на патериците и ме подкани да седна до масата. Помоли млада жена — Елен, предположих — да ни свари кафе. Усмихнах ѝ се и тя ми отвърна с реверанс.
И на нея обърнах по-малко внимание, защото не бях чел дневниците на Елиз. По онова време пристъпвах плахо в другия живот на Елиз и се чувствах като натрапник, чието място не е там.
Жак също влезе, свали въображаема шапка и поздрави Елен с дълбок поклон и целувка. Атмосферата в кухнята бе ведра, уютна. Нищо чудно, че на Елиз ѝ е харесвало тук.
— Очаквахте ли ме? — кимнах към Жак.
Господин Уедърол седна срещу мен.
— Елиз ми писа, че вероятно ще дойдеш да вземеш куфара ѝ — отвърна замислено. — А преди няколко дни мадам Льован ни съобщи, че са я убили.
Повдигнах вежди.
— Писала ти е? И не си заподозрял, че има нещо нередно?
— Синко, имам дърво под мишниците, но не и в главата. Заподозрях, че още ми се сърди, а не че крои опасни планове.
— Била ти е сърдита?
— Разменихме си гневни думи. Разделихме се оскърбени. Оттогава не сме разговаряли.
— Разбирам. И аз съм изпитвал върху гърба си гнева на Елиз. Не е приятно.
Спогледахме се с усмивка. Господин Уедърол сведе очи и закима, потънал в сладостно-горчиви спомени.
— Да. Доста своенравна беше. — Погледна ме отново. — Това я уби, нали?
— Какво знаеш?
— Чух, че благородничката Елиз дьо ла Сер се замесила в разпра с известния майстор на сребро Франсоа-Томас Жермен. Кръстосали саби и дуелът погубил и двамата. Така ли е?
— Да. Нападна го като фурия. Трябваше да е по-предпазлива.
Той поклати глава.
— Предпазливостта не ѝ беше присъща. Добре ли се сражаваше?
— Като тигър. Истинска гордост за спаринг партньора си, господин Уедърол.
Той се засмя тъжно.
— Навремето бях спаринг партньор и на Франсоа-Томас Жермен. Не ме гледай така! Предателят Жермен шлифова уменията си срещу дървената сабя на Фреди Уедърол. По онова време бе немислимо тамплиер да се обърне срещу тамплиер.
— Немислимо? Защо? Когато беше млад, тамплиерите не бяха ли толкова амбициозни? Или ножът в гърба не се тачеше като средство за личен напредък?
— Не — усмихна се господин Уедърол. — Просто бяхме по-млади и възприемахме по-идеалистично другарите си.
Ако се срещнем отново, навярно ще си кажем повече. Тогава обаче се оказа, че двамата най-близки мъже на Елиз нямат много общи теми за разговор. Усетих, че търсим с мъка думите, и помолих да видя куфара.
Господин Уедърол ми посочи къде е и аз го сложих върху кухненската маса. Прокарах пръсти по монограма ЕДЛС и го отворих. Вътре бяха писмата, дневниците и огърлицата.
— И още нещо — каза господин Уедърол, излезе от стаята и се върна след малко с къса сабя. — Първата ѝ сабя — обясни ми и я пусна в куфара с презрително изражение, сякаш би трябвало веднага да се досетя. Сякаш тепърва ще научавам много за Елиз.
Имаше право, разбира се. Сега осъзнавам, че вероятно съм изглеждал малко надменен при първата ни среща, все едно посещавам хора, които не заслужават близостта с Елиз. Вече знам, че е точно обратното.
Излязох да натоваря съдържанието на куфара в торбите на седлото, за да ги отнеса във Версай. Тръгнах към коня си в ясната, озарена от луната нощ. Разкопчах катарамата и в същия момент надуших нещо. Нещо натрапчиво. Парфюм.
Решил, че потегляме, конят изпръхтя и зари с копито. Аз го потупах успокоително по врата и вдъхнах дълбоко да се уверя, че обонянието не ме подвежда. Облизах пръст, вдигнах го и установих, че вятърът духа откъм гърба ми. Огледах поляната. Дали момиче от училището е дошло тук по незнайна причина? Или майката на Жак?
Не, познах парфюма и зърнах човека — бялата му коса сияеше като сребро на лунната светлина.