Сватбата бе скромна. Миранда беше облякла синя рокля, а Филип — строг костюм от синтетична тъкан. Мировият съдия на Седървил изпълни церемонията колкото се може по-кратко и в мига, в който произнесе последната дума, протегна ръка за таксата. Но това беше без значение за Филип. В този ден нищо не можеше да му се види грозно. Нито ноемврийският дъжд, който заръмя веднага щом излязоха от дома на съдията, нито дори фактът, че не можа да получи един свободен ден от университета. Сватбата бе станала в петък вечерта, ето защо събота и неделя бяха на тяхно разположение; два дена не бяха достатъчни за пътешествие и те решиха да прекарат медения си месец в малката къща, която Филип бе купил на Мейпъл стрийт.
Къщата беше прелестна и когато спряха за миг пред входа под дъжда, Миранда отново, вече за стотен път, го повтори. Филип бе съгласен с нея. Сградата беше доста отдалечена от улицата, от двете страни на тясна алея в предния двор растяха две каталпови дървета. Пред дървената врата, модел XX век, беше издигната малка веранда, с нисък парапет.
Филип вдигна Миранда и я пренесе през прага на ръце, пусна я да стъпи чак във всекидневната. Книгите му стояха подпрени на вградени край откритата камина рафтове, върху полицата над огнището Миранда бе сложила дребни фигурки. Новата гарнитура бе в тон с моравосивите пердета.
Когато той я целуна, тя се смути и Филип се обърка, без да знае какво да каже. Останали сами в новото си жилище, ги обгърна неизбежната интимност, за която нито той, нито тя бяха подготвени, въпреки многото пошепнати думи, откраднати целувки, разменените по коридорите на университета погледи, следобедите, прекарани заедно, и дългите разходки в есенните нощи из застланите с нападали листа улици. Най-накрая тя промълви: „Ще приготвя кафе“ и отиде в кухнята. Първото нещо, което успя да направи, бе да изпусне металната кутия за кафе и картината на разсипаните по блестящия под черни зърна, замъглените от сълзи очи на Миранда, изправила се насред кухнята, прекрасна в синята си рокля, като истинска богиня се озова в прегръдките му, устните й бяха меки и отзивчиви, а миг след това най-неочаквано тя се притисна към него, обвила ръце около врата му, тъмните й коси нежно галеха лицето му…
В далечината между гористите хълмове се показа някакво селище. То бе опустяло и полусрутено, но тук-там стърчаха сгради и Филип позна едно малко градче, недалеч от Седървил.
Много малко спомени го свързваха с това място и той не изпита нищо повече от лека болка при тъжната гледка. По-скоро стана му страшно, защото знаеше, че няма да е далеч мигът, в който ще стъпи на полуразрушения перон на Седървил. Уверен беше, че ще види друг изоставен град, с който бе дълбоко свързан; страхуваше се, че няма да може да понесе картината на задъхващи се от избуяли бурени познати улици, на любимите му сгради, срутени, със зеещи дупки вместо прозорци, които преди години са блестели, сгрени от живота край тях.
Завеждащият рехабилитацията му бе обяснил защо има опустели селища, обезлюдени градове, защо Земята много скоро ще остане без население. Междузвездния транспорт върна на хората мечтата, която междупланетния транспорт не можа да осъществи. Безплодната Венера и Мрачният Марс бяха необитаеми, а задушените от ледове по-отдалечени планети не бяха никакви планети, а въртящи се ледени късове, огрени от бледа слънчева светлина. Алфа Кентавър 4 бе съвсем различна, а Сириус 41 бе една сбъдната мечта.
Енергията на Суейк бе избавила човека от страха от пренаселване на Земята, което можеше да настъпи, и сега хората напускаха планетата със скоростта, с която се строяха космически кораби, които да превозват преселници до други светове. Колонии бяха създадени дори на Вега, а скоро и на Арктур щеше да се основе селище. С изключение на екипажите, които обслужваха междузвездните ракети, пътниците пътуваха само в една посока. Хората достигаха далечни слънца и се настаняваха в плодородни долини, в девствени гори, в подножията на неизследвани планини. Те не се връщаха. И както бе отбелязал завеждащият рехабилитацията, билетите бяха само за отиване — другия нерешен още проблем, за Лоренцовата трансформация.
Филип погледна навън, към рошавите зелени хълмове, край които минаваше колата. Продълговати хладни сенки застилаха дълбоките долини. В този късен следобеден час огненото слънце се бе спуснало ниско над хоризонта и оцветяваше струпаните наоколо облаци с ярки багри. Лек бриз къдреше листата на младите гори и свеждаше ниско тревата по ливадите на смълчаните склонове.