В стаята неочаквано се развиделя. Съмваше. Липите прошумоляваха по-дълбоко, като разбудени. По стената блеснаха жълтеникави петна: слънцето изгряваше. Под стряхата запрелитаха лястовици. Смътни утринни шумове идеха откъм уличките.
Младата жена спеше. Сочните й устни бяха побледнели и по детски полуотворени. Той се облегна на лакът и дълго я гледа. Сега, под дневната светлина и спяща, отнесена в някакъв далечен свят, тя беше съвсем чужд човек, който живее свой неизвестен, непроницаем живот.
Той предпазливо стана, изми се, избръсна се и слезе да прегледа колата. Градчето вече бе съвсем събудено. Небето чисто и ослепително синьо. Все същият гъст аромат тежеше в хладния утрин въздух, но сега вече по-успокоен и поносим.
Той дълго ходи из кривите, прашни улички, сетне отведе колата за бензин и когато се върна, младата жена го чакаше пред хотела, стъкмена, малко бледа от безсънието, но бодра. Тя цялата беше някак утринна, лека, прозрачна със своята гъвкава фигура, с високите заоблени рамене, с широкото палто на големи карета, в джобовете на което бе мушнала ръцете си.
„Тя наистина е прелестна!“ — помисли той, но за пръв път в това нямаше нито трепет, ни възторг, а само една спокойна преценка, която сякаш не го засягаше.
Пиха кафе под една асма, дето бе наполяно и пометено. Сега градецът изглеждаше още по-нищожен от снощи, когато тъмнината и редките светлинки скриваха образа му. Започваше отново един дълъг, еднакъв с другите, омръзнал сам на себе си ден, като тоя вчерашен парализиран старик, който пак се появи с разнебитената количка и със своето дрезгаво изблейване: „П-п-пи-пи-ро-си!…“
След няколко минути малката кола безшумно се плъзна напред, после зави, за да излезе на главната улица. Още веднъж, като топъл въздушен водопад, ги обля гъстият мирис на липите, сетне пробягнаха ниски стрехи над варосани стени, изтрополя мостче и полето се откри напреде с избуяли нивя. По една пътека дете водеше вързано за рогата агне. По-нататък едноконна бричка едва-едва се клатеше по шосето.
Младата жена обърна лице към мъжа:
— Хубаво беше наистина… Но все пак по-хубаво е, че си отиваме, нали?…
И тъй като сама знаеше, че няма да има отговор, добави:
— Защо караш тъй бавно?
Той я погледна, сякаш не бе чул, сетне мръдна рамене и отвърна:
— Че защо пък да бързаме? Какво ли толкова ни чака?
Очите му, хлътнали и свити, гледаха напред без трепет и без нетърпение. Наоколо беше същият, познат, вечен пейзаж. Белият път се точеше без край и над него, над бягащата кола, над цялата земя висеше едно огромно и празно небе.
1940