Две животинчета, прилични на пухкави къдрави кученца, игриво се премятаха едно през друго. Веселият лай бързо минаваше в рязко ръмжене, в което липсваше злоба и страх. Те до такава степен бяха заети със себе си, че не забелязаха, как се търколиха в краката на Сам. Отскочиха уплашени, спряха се на три крачки от него и с любопитство го заоглеждаха.
Човекът не издържа и се усмихна.
Те лавнаха два-три пъти и продължиха да си играят. Минута по-късно се скриха в някаква дупка. Може би там си имаха жилище?
Станцията се появи изведнъж. Вървеше почти притиснат до стената. Забеляза ръба и предпазливо надникна зад него. Перонът бе абсолютно празен — място удобно за засада. Преместваше поглед от детайл на детайл и търсеше, къде би могъл да се намира враг.
Съзнанието съвсем делово отбеляза стандартноста на станцията — широк перон и пешеходни изходи от двете му страни. В средата каменна мозайка изобразяваше някакво подобие на любовна среща сред пясъчен плаж. Морските вълни преливаха към тавана и за съжаление не успяваха да се изтекат в широката цепнатина.
Там се движеше нещо живо.
Сам за първи път съжали, че робота не е с него, помисли си го, като за работна вещ и изпита противен трепет на вътрешно унижение. Та той обичаше Буцифал. Скръбта съвсем не беше пресилена. Напоследък се беше хващал, че е станал лицемер, но никога не беше го правил спрямо себе си.
Някакъв шум го накара да се обърне. На десетина крачки глутница остроноси вълци любопитно го гледаха. овечето бяха изплезели езици, а най-предните възпитано се облизваха. Познаваше добре този вид хищници. Предпазливи до умопомрачение избягваха да нападат здрави и силни същиства. Дълго и търпеливо преследваха жертвите си и почти винаги успяваха.
Защо са тук? Може би с него щеше да се случи…
Изправи се плавно и като не изпускаше от очи вълците и не сваляше пръст от спусъка, тръгна към перона. Стъпките отекнаха самотно. Ако някой стреля по мен, нека стреля, си помисли с присъщата небрежност на попаднал на тясно човек.
Дори не успя да направи десетина крачки.
Пред него се оказа друга глутница.
Животните бяха толкова много, че не виждаше никакъв смисъл да стреля. Потърси сигурно убежище. В средата на перона, между две пейки, се виждаше полуотворена врата. Запъти се към нея и като влезе вътре в помещението, не забрави да я затвори веднага. Стъклата, през които добре се виждаше външната картина, не бяха сигурна защита, но при липса на по-добра, се зарадва и на нея.
Първата му работа бе да хване бюрото и с него да затисне вратата. Втората — да се огледа. Стените бяха здрави, нито една цепнатина по пода. За всеки случай опипа с крак всяка педя земя. Гъстия прах се раздвижи и попадна в носа. Кихна няколко пъти. Премести единствения стол и застана пред шкафа. Протегна ръка и се спря… Отиде до стената и надникна зад гърба му. Празно.
Сега можеше да отвори вратичките.
За съжаление шкафът беше празен. Няколкото лисчета хартия не се брояха. За всеки случай ги прибра в джоба си. Но други находки му бяха нужни.
Вече можеше да обърне внимание на вълците.
Тяхното поведение беше странно.
Глутниците застанаха лице в лице. Вълците насядаха. Водачите им се приближиха и зъбите им почти се чукнаха. Дали си казаха нещо? Отдръпнаха се и жално завиха. Останалите подеха еднообразния тон.
Сражението започна неочаквано.
Замятаха се гъвкави тела. Зъбите се впиваха в пламтящата от страсти плът и по перона се проля кръв. Мъртвите конвулсивно застиваха в невероятни пози. Живите не им обръщаха повече внимание. Биеха се като дисциплинирани стари войници.
Сам не знаеше дали да се смее или да плаче. Хвана стола и го постави пред прозореца. Седна и се загледа. Кървавото зрелище особено много не го вълнуваше. Очакваше да свърши и да се маха необезпокояван. Учудваше се на съгласуваноста в действията на вълците. Сигурно притежаваха някакъв разум. Защо ли го прахосват по този нелеп начин?
Разсмя се безумно. А те, хората, за какво ли проливат кръв…
Изведнъж теренът се разчисти. Остатъците от лявата глутница побягнаха преследвани от враговете си. На полесражението останаха труповете и няколко ранени вълци. Те скимтяха и облизваха раните си. По-здравите бързаха да се отдалечат от перона.
Шумоленетоидваше отгоре. Някакава плътна маса се спусна и закри прозореца. Изтръпна от ужас и се дръпна в дъното на стаичката. Извади пистолета и го нагласи на пълна мощност. Съществото се изтече и отново стана светло.
Пихтиестото вещество поглъщаше труповете и бавно течеше по перона, по релсите, по отсрещния скат. Достигна виещ от ужас безпомощен вълк и равнодушно го покри. Насочи се към следващия.