Нямаше време за повече разговори. Конете се понесоха по асфалта. Изведнъж Сам закова Буцифал на място. Ред го погледна учудено. Посъветваха се и решиха да напуснат ярко осветения булевард. Отбиха се в странична улица. Маршрутът бе тъмен и опасен, но поне знаеха, че в тези мрачни и непоносими развалини доброволно няма да се напъха никое човешко същество.
„Освен нас“ — помисли Сам — „дали сме нормални?“
Радиацията се повиши.
— Наближаваме Овалния кратер — обясни Ред. — Интересно, каква е причината за образуването му. Стените са изрязани като с остър нож. Ясно личат стопяванията. Температурата е била много висока. А дори и прозорците на най-близките сгради не са пострадали. Дупката е стигнала до метрото и през този изход често надничат разнообразни животинки.
— Приближава ни нещо едро — трепна Сам и хвана спусъка на автомата си. — Буцифал се разтревожи.
— Да се връщаме обратно и да го заобиколим по голямата крива — предложи Ред. — Далеко е, но е сигурно, няма никакъв смисъл да вдигаме шум.
Отдръпнаха се от кратерната яма.
Сградите надвиснаха над тях. На много места светеха прозорци. В тези стаи по стените се мяркаха неясни сенки. Разнасяха се стонове, неясно стържене; сякаш града живееше нормално. Зад тях прозвуча неприятно квичене. По паважа се тътреха ноктести крака. Някакво същество упорито ги следваше.
— Мършояд — установи Ред. — Подушва сражението и очаква да си хапне нещичко от труповете. Ричард Учителят, бог да прости лошия му нрав, ми обясни, че това изчадие на ада е мутант на някаква птица лешояд. По отвратителни същества не съм срещал. За наше щастие опосно е само за мъртвите. Надявам се, че скоро няма да се докопа до нас и други ще са му храна. Подушило ни е отдавна и ще ни следва до край. Месото му е така отровно и неприятно, че хищниците го отбягват отдалече.
— Трябва да го убием — предложи Сам.
— Прав си, може наистина да ни изяде.
— Дали ще ни изяде е трудно да се каже, но че може да ни издаде…
— Сега ще му видя сметката.
— Направи го колкото се може по безшумно.
— Аз нося заглушител за карабината. Ще го уцеля право в мозъка. Няма дори да мръдне.
Продължиха пътя си. Пресякоха улицата изавиха на дясно. Пресечката бе тясна и тъмна. Притаиха се зад един еркер и зачакаха. Мършояда бе след тях, шумно се облизваше, но съвсем не искаше да се приближава. Мърмореше си нещо свое, недоволно, скрит зад стените. Ред не издържа — препусна с Адам светкавично. Слабият пукот се сля с отчаяните квичения на животното. оказа се, че то е далеч по жизнено, отколкото можеше да се предполага. Лишеното от мозък тяло се мяташе на всички страни, блъскаше се в стените и навсякъде хвърчаха ярки капки кръв. Недочакали краят на агонията от мрачните си дупки изпълзяха дребни зверчета и се впиха в откритите рани.
— Май не е толкова отровен, колкото се говори — подхвърли Сам.
— Изглежда — съгласи се с доволен смях Ред.
Гърченията спряха и стана съвсем тихо…
Времето минаваше бавно и мъчително. Вятърът се усили. Те бяха скрити добре сред развалините и до тях не достигаха ударите на пясъчния камшик. Наближиха центъра на града. Някога, в дълбоката древност, над него бе преминала ръкотворна буря. От повечето постройки бяха останали само основите. На няколко места се издигаха самотни изцъклени полукръгли куполи. Дълбоки ями се откриваха пред очите на двамата смели авантюристи. Налагаше се дълго да ги заобикалят. Често, за по-бързо, засилваха конете и ги прескачаха. Държаха оръжието си непрекъснато готово за стрелба, но за щастие до сега не срещнаха нищо опасно.
Остър писък разряза нощния мрак. Последва го силно жадно ръмжене, което премина в настървен рев. Засвяткаха чести изстрели. Съпроводи ги неприятен блясък и силен гръм. Издигна се гъст облак дим. Разнесоха се предсмъртни хъркания на някакво чудовище и постепенно затихнаха.
— Край реката е — определи Адам коня на Ред.
— Съвсем близо до оцелелия дворец — уточни Буцефал.
— Добро място за нас — зарадва се Ред — приготви се за бой. След половин час сме там.
— Предпочитам мирно да се разберем…
— След като ги обсипем с гранати и плазма и останалите живи покрием с картечен огън, разговорът ще бъде съвсем лесен. Спускаме ги в гроба и им казваме „адио“.
Сам дръпна юздите на коня и погледна Ред право в очите.
— Имаш ли нещо против тях?
— Мразя ги — отвърна небрежно Ред — просто ги ненавиждам. Лошо не са ми сторили. Но защо им трябва да се пъхат без разрешение в нашия район? Законът ни разрешава да пазя моята собственност. Натрапници са. Скитници. И освен това не приличат на нас. Какво тогава търсят тук?