Разтърсването се повтори при включването на всеки двигател. Шумът изпълваше пилотската кабина дори през стъкления капак, а когато тя се херметизира, звукът малко се промени. Мадж преглътна. Ушите й пищяха.
— Това ли е всичко?
— Остана само да рулираме.
— Добре — каза Мадж и хвана щурвала. — Отстрани блокиращите подпори!
Те изчезнаха. Rosweisse тръгна бавно напред и започна да набира скорост.
— Контролна кула, тук „Валкюра“-1! — Винаги й ставаше смешно, когато викаше контролната кула. Тя представляваше ламаринена барака с радио и отегчен дежурен офицер. — На площадката пред хангара сме, искаме да рулираме.
— „Валкюра“-1, разрешено! — отговори някой с пресекнал глас. Имаше характерния за въздушния контрол говор — умерено висок, безгрижен и провлачен, както навсякъде по света.
— Прието. Благодаря много и лек ден — каза Мадж и бе доволна, че няма какво друго да каже. Устата й бе пресъхнала повече отколкото цялата пустиня Мохаве. Преглътна, но безнадеждно — не й бе останала слюнка.
Съсредоточи се върху рулирането, което бе повече от трудно. Досега никой не бе установил защо „Валкюра“ се държеше толкова зле при придвижването по пистата. Предният колесник например тракаше ужасно силно при ниски скорости. Това означаваше, че ще са нужни стотици фута спирачен път при скорост пет мили в час. Засега Мадж можеше само да стиска зъби. Същото правеше и двойничката й, ако се съдеше по напрегнатия израз на лицето й.
— Приближаваме края на пистата за рулиране — каза Мадж 2. Гласът й трепереше в синхрон с вибрациите на самолета.
— Завий наляво и на края на пистата за излитане обърни самолета!
Двойничката й кимна. Доста пъти бяха повтаряли тази част от упражнението.
Самолетът непрекъснато се клатеше, докато приближаваха завоя.
— Навремето разбрал ли е изобщо някой на какво се дължи това? — попита Алън.
— Доколкото знам — не. Май всички пилоти са се нуждаели от протези, когато са престанали да летят с този самолет — отговори Мадж.
Когато стигаха до завоя, тя завъртя щурвала. Както винаги, вибрирането се засили, но намаля, когато самолетът се изправи. Доста време им отне да стигнат до края на пистата, но никой от наблюдаващите не проговори. Всички те бяха свикнали с продължителното мълчание при виртуалното моделиране, тъй като в повечето случаи добрите резултати се дължаха на напрегната работа, съчетана с периоди на затъпяващо бездействие.
— Да го завъртим обратно! — каза тя най-после на Мадж 2.
Двете едновременно дръпнаха щурвалите и „Валкюра“ направи завой. Не бързаха, Мадж не искаше да кара самолета да вибрира по-силно. След няколко минути бяха готови за излитане и за миг застанаха неподвижно.
Мадж погледна повърхността на пресъхналото солено езеро, което се простираше пред тях. Дори в този ранен час имаше мараня от горещината — сребриста пелена, през която далечните сиво-кафяви планини едва се виждаха.
— Колко е часът?
— 8:24 часа.
— Отлично — каза Мадж, защото точно в този час бе започнал истинският полет на „Валкюра“. Протегна дясната си ръка към шестте лоста за управление на двигателите.
— Готова ли си?
— Да.
Като че ли и гласът на двойничката й бе малко пресекнал, малко писклив. Мадж се усмихна и рязко бутна лостовете напред.
Rosweisse започна да рулира. Вибрирането се засили още повече, но намаля, когато самолетът набра скорост, а после внезапно изчезна.
— Десет възела — броеше Мадж 2. — Петнадесет. Двадесет…
Мадж преглътна отново, докато наблюдаваше индикаторите за скоростта на земята и във въздуха.
— Четиридесет възела. Петдесет…
Шумът от двигателите заглушаваше грохота от движението по пистата. Усещаше как самолетът иска да излети и ще излети всеки момент, той се бореше с гравитацията и успяваше.
— Сто възела. Сто и десет… сто и двадесет… сто и петдесет…
— Първа скорост — каза Мадж.
Гледаше как сребристата повърхност от засъхнала кал преминава край тях толкова бързо, че беше невъзможно да фокусира погледа си върху нищо. Само планините наоколо сякаш бяха останали неподвижни.
— Сто и седемдесет възела.
Мадж хвана щурвала здраво. Опита се да преглътне, но не успя.
— Сто и деветдесет… Втора скорост…
Носът на самолета започна да се издига. Когато колесникът му се отдели от земята, шумът внезапно намаля. Щурвалът потрепери в ръцете й и тя го стисна още по-здраво. Имаше чувството, че седалката й се наклони назад. Единственото, което виждаше, бе синьото небе.