„Слушай! Моят край потъва…“ Сега изобщо не й бе смешно. Мадж дръпна щурвала към себе си с всичка сила. При преобърнатия плосък свредел имаше нищожна възможност да се възстанови нормалното положение. При свредел направо надолу шансовете бяха малко по-големи — най-важното е да успееш да спреш въртенето. Тогава самолетът просто ще се гмурне надолу, а от това положение можеш да го изправиш. „Стига висотомерът да е милостив“. Сега той показваше двадесет и един хиляди фута и се движеше назад с около хиляда фута в секунда. Разполагаше с по-малко от половин минута. Дръпна щурвала така, сякаш дърпаше юздите на непокорен състезателен кон, и се изправи върху педалите, все едно че краката й бяха в стремена.
Ъгълът на въртенето се увеличи. Гледката през стъкления капак на кабината — ту земя, ту небе — още повече я разстройваше. Всичко това се съчетаваше с ужасното клатене на самолета, сякаш бе пумпал, който привършваше въртенето си. „Хайде, хайде“, повтаряше Мадж, докато дърпаше щурвала. Искаше да вижда единствено сиво-кафявата земя и можеше да постигне това. Хидравликата все още действаше, педалите за направляване на щурвала заяждаха, но можеха да се използват. В същото време друга част на съзнанието й повтаряше: „Гледай да стане над езерата. Не позволявай самолетът да падне там, където може да има хора“.
Тя натисна педалите и дръпна щурвала. „Само земя. Само въртене в посока обратна на часовниковата стрелка. Добре. Само ляв педал…“
Осемнадесет хиляди, седемнадесет хиляди, шестнадесет хиляди фута показваше висотомерът. Земята се приближаваше, небето се отдръпваше, докато Мадж продължаваше да дърпа щурвала. Най-после земята изцяло изпълни гледката пред нея. Искаше точно това.
— Дръж се! — каза на двойничката си и натисна с двата си крака върху левия педал.
Нищо не се промени… нищо. Висотомерът отчиташе четиринадесет хиляди, тринадесет хиляди, дванадесет хиляди…
— Скачай с парашута! — извика Мадж 2.
— Не е предвидено в програмата.
„Това е само една виртуална симулация. Никой не може да умре. А и няма да позволя тя да се провали по този начин“. Натискаше педалите с всички сили и дърпаше щурвала, като го насочваше към средата на тунела, който „Валкюра“ сякаш пробиваше към земята. Не виждаше небето, а само земята. Въртенето на самолета стана по-бавно.
Десет хиляди, девет хиляди, осем хиляди, седем хиляди, шест хиляди, показваше висотомерът.
„Хайде, ела на себе си!“ Въртенето стана по-бавно, но не достатъчно бавно. Нямаше много време. Щяха да се разбият. Двойничката й я погледна отчаяно. Мадж не искаше да вижда точно това изражение на лицето й, независимо че бе искрено.
Четири хиляди, три хиляди…
На две хиляди и осемстотин фута височина лявото крило се счупи. Въпреки че конструкцията му бе революционна, не бе предвидено да се справи с такива натоварвания. Въртенето отново стана неконтролируемо. Мадж стисна зъби и дръпна щурвала. Нищо друго не можеше да направи.
По едно чудо, загубата на крилото забави падането на самолета за миг, достатъчно, за да може Мадж да види, че висотомерът показва хиляда фута. А после…
Тъмнина. За момент всичко бе обгърнато от мрак. Единственото, което тя чуваше, бе лудото биене на сърцето й. След това светът се появи отново, но стаята за игра промени перспективата и пред очите й се разкри онова, което се виждаше от ескортиращите самолети. Далече долу под тях сякаш бе избухнал малък пожар, като че ли се бе запалил един храст сред дърветата. Само че не бе храст, защото от него не можеха да излизат такива огромни облаци черен дим, примесен с огнени езици. Когато „Валкюра“ падна, резервоарът му бе пълен почти догоре. Щеше да мине доста време, преди цялото гориво да изгори.
Земната перспектива се разкри пред Мадж по-късно, когато компютърът в стаята за игра установи, че централният обект на виртуалната симулация бе престанал да съществува при този полет. Тя се намираше на около миля от мястото на катастрофата. Стоеше там, където самолетът бе паркиран преди зазоряване. Другите от Групата на седемте се надигнаха от столовете си и тръгнаха към нея.