Алън се изкикоти.
— Жегнало те е в сърцето, нали, Боб? Все още преживяваш заради случилото се с теб. А сега и Мадж постъпва по същия начин. Мадж, проблемът всъщност е, че той те ядоса и че не можеш да приемеш загубата. Не може да създаваш продукт, без да приемаш и евентуалните лоши резултати.
Тя се нахвърли върху него толкова рязко, че той направи крачка назад, независимо че ситуацията, в която се намираха, бе виртуална.
— Ако бях на твое място, не бих си позволила да се впускам в подробни анализи — каза Мадж тихо. — Сякаш самият Роди не е достатъчно лош. Непрекъснато повтаряш колко е умен. Наистина е интелигентен и се надявам, че това му качество ще го направи богат и известен. Но ти го правиш по-лош. Не мисли, че не чувам какво му подмяташ понякога. „Давай, Роди, можеш да го направиш, дай му да разбере!“, и той те послуша. Ето откъде му дойде идеята да провали виртуалния „Блекбърд“. Видя какво се случи днес, след като миналата седмица му подшушна: „Да видим дали тя може да представи работата си в конкурентна среда!“ Чух те, и не само аз. Не ви ли се струва, че има някаква връзка?
— „Това е само упражнение“, „Това е само шега“ — повтори Боб. — Ама че шега!
— Първия път беше смешно — обади се Чин.
— На теб може и да ти е било смешно, но не и на мен.
— Беше смешно — повтори Чин. Леко се смути, но това бе в нейния стил — казваше истината и не се отказваше от нея, независимо колко неловко би се почувствала тя или някой друг. — Когато една шега се повтори, вече не е толкова смешно. Днешната със сигурност не беше. А ако шегата се повтори отново? Кой от нас ще е следващият?
— Какво да направим? — попита Мейрид.
— Ще го изолираме — отговори Чин.
„Ще го изпратим в затвора! Това, което направи, с незаконно!“, бе първата мисъл на Мадж. Но в същото време не бе сигурна, че иска да причини поставянето на някого зад решетките, без значение колко хуманни и с какво възпитателно въздействие бяха затворите днес.
„Но след като той постъпи с мен по този начин, незаконно, кой ще е следващият? По-добре да го спрем, преди отново да извърши същото!“
Твърдо се спря на тази идея. От друга страна, вариантът за затвора бе примамлив — да види как полицейските коли спират пред къщата му… Мадж бързо прогони тази мисъл от главата си.
— Какво имаш предвид? — Фъргал се обърна към Чин.
— Никакви контакти с Роди. Ще го изолираме.
— Но не завинаги, нали?
— Разбира се, че не завинаги. Доколкото зная, той може би ще се поправи — намеси се Мадж. — Но трябва да проумее, че не може да съсипва чужди виртуални симулации само за да докаже, че умее това.
Фъргал се обърна към членовете на групата. Всички, освен Алън кимнаха в знак на съгласие.
— Значи е решено. Никой няма да отговаря на виртуалните му писма, никой няма да играе със симулациите му, никой няма да контактува с него, освен ако не се налага във връзка с работата ни. Ще му изпратя писмо, за да го уведомя какво сме решили — каза Фъргал.
— Трябва да определим срок на присъдата — намеси се Алън с монотонен глас.
— Няма да определяме срок — отговори Фъргал и погледна към останалите. — Защо да трябва? Той е на изпитателен срок, докато всички ние не решим противното. Мадж, според теб така справедливо ли е?
Отново я заля гореща вълна, усети прилив на притеснение и други чувства, които не можеше да определи.
— Не трябва да се опитвате да ме успокоявате. Ще се съвзема.
— Разбира се, но кой знае колко време ще ти отнеме да отстраниш дефектите от програмата си — додаде Чин. — Роди е добър в работата си.
Това бе безспорно и притесняваше Мадж.
— Хайде да свършваме — предложи Фъргал.
Казаха си довиждане и един по един изчезнаха. Алън си тръгна първи, но преди това погледна Мадж така, че тя се почувства неловко. Според него сякаш тя бе виновна за постъпката на Роди. „Отказвам да чувствам вина за това“, реши Мадж и се огледа за последен път из пустинята. Присмехулникът продължаваше да чурулика. Пушекът от пожара все още се издигаше, като зацапваше чистото небе. Изрече паролата, която щеше да я върне от стаята за виртуални игри обратно в действителността.
Виртуалният свят изчезна и голямата всекидневна бавно се появи. В нея бе почти тъмно, светеше само лампата в най-близкия до компютъра ъгъл. Под нея бе застанал баща й, когато разговаряха. Сега го нямаше, а и Мадж не очакваше да го види. Тази вечер баща й трябваше да присъства на официална вечеря, нещо свързано с асоциацията на бившите възпитаници на Джорджтаунския университет във Вашингтон, което той определи като „едно от онези противни задължения“.