Стана от стола, протегна се и леко изпъшка. Мускулите й се бяха схванали. „Наскърбена съм. Сърдита съм на Роди“, помисли си Мадж.
Въздъхна. „По дяволите, забравих да взема рецептата за меденките!“
Не й се искаше да се връща във виртуалния свят, но бе обещала. Отново седна и включи компютъра. После се изправи, поне така изглеждаше, и мина през вратата, която се появи пред нея.
Отвъд вратата се простираше гориста местност — виртуалният склад на майка й. Всъщност бе гора от секвои, високите им стволове бяха пуснали дълги филизи. Борови иглички заглушаваха стъпките. Проникваше зелена слънчева светлина. Можеше да се чуе далечно и много тихо чуруликаме на птици, сякаш отделни хористи се разпяваха в зелена катедрала.
Мадж знаеше много добре откъде да мине. Под боровите иглички имаше едва забележими пътеки, някои от които бяха по-утъпкани. Тръгна по една от често използваните в последно време пътеки и зави покрай едно от големите дървета.
На близко сечище бе разположена къща от меденки, дървена вила в швейцарски или австрийски тип. Покривът й бе покрит със сняг от захарна глазура. Камъни от марципан притискаха на места невидимите керемиди от ментови вафли. Ледени висулки от небетшекер висяха по краищата на покрива. Прозорците имаха готически сводове от захарна тръстика и бяха с цветни стъкла от захар, изобразяващи различни картини. Вратата представляваше парче шоколад с панти и дръжка от сладник, сякаш бяха от ковано желязо. Под ниската стряха имаше старателно нарязани и подредени на куп дърва за горене от покрити с шоколад бисквити.
Мадж погледна този феномен и въздъхна. „Всеки друг просто щеше да прикрепи иконка към рецептата, така че да мога да я намеря и да я взема, за да я занеса у дома“, помисли си тя. „Но не и майка ми“.
Майка й правеше приложни компютърни програми и бе много добра в работата си, но понякога чувството й за хумор се проявяваше доста странно. Освен това представата й за обектноориентирано програмиране бе такава, че много хора не я разбираха. Но Мадж бе виждала творенията й. Дърветата в работното място на майка й не бяха отрупани със знаци за предмети, а със самите предмети — малките предмети не бяха символи на големите предмети, а големите даваха ясна представа за малките. Добре, че виртуалното пространство бе почти безгранично. Без да взема предвид размерите на работното място на майка й, понякога то й напомняше за огромен парк.
Мадж направи кисела физиономия и се приближи към къщата. Погледна я, а след това протегна ръка към един от капаците на прозорците — фино изработено захарно изделие от парчета марципан, които се опитваха да приличат на дървени летви — и отчупи парче от него.
Внезапно дръжката от сладник се завъртя и шоколадовата врата се отвори. Пред Мадж застана дребна възрастна жена с побеляла коса, с набръчкано, но приветливо лице, облечена с дълга сива пола, бяла блуза и черна жилетка.
— Кой си отхапва от моята къща? — попита тя.
— Отивай си, бабо!
— Какви са днешните деца! — възмути се тя и хлопна вратата.
Мадж въздъхна.
— Ти изобщо не знаеш какви са днешните деца — промълви тя и тръгна обратно през гората. Сред дърветата намери тенекиена кутия с надпис „Кухня“. Хвърли парчето марципан в нея и бавно тръгна обратно по пътеката към реалния свят. Там я чакаше огромна работа и беше най-добре още отсега да започне възстановяването на компютърната симулация.
3
Две седмици по-късно Алън Търстон вървеше през виртуален пейзаж в Мрежата. Бе заобиколен от мрачни, сиви равнини и неплодородни хълмове, а ветрове виеха над тях. Голяма буря се зараждаше над близките планини с остри върхове. Долините между тях бяха тъмни, с изключение на местата, залети със сива мъгла от струпаните облаци. Гледката навяваше на мисълта, че е сътворена от писател със слаба фантазия, страдащ от лошо храносмилане, или от автор, чиито многобройни зли герои се нуждаят от убежище.
Алън знаеше какво има вътре в планините. Усмихна се, когато тръгна към склона, водещ до подножието на най-високата, в края на планинската верига. „Ще е забавно“, помисли си той. „Горкият Роди…“