Тези хора, седмина на брой, бяха образували групата. Алън познаваше един — Фъргал, и от него си изпроси покана за групата. Другите се впечатлиха от работата, с която се представи — виртуално пресъздаден парен локомотив, одобриха го и го допуснаха в групата.
Малко запъхтян, Алън спря в подножието на планината в края на веригата и погледна нагоре към отвесните, всяващи страх скали, които се издигаха над главата му. Откакто се бе присъединил към Групата на седемте, ставайки осмият й член, не се бе забавлявал много. Научил бе малко и бе научил останалите на много неща, но те никога не признаваха това. Не бяха толкова умна група, колкото си мислеха. Това ги правеше чувствителни към успехите на другите, а когато оплескваха работите си, като горката, глупава Мадж, бяха склонни да преиграват. Това не бе от значение. Те осигуряваха на Алън условия да се подготвя за работата, която той със сигурност щеше да си намери, когато реши да навлезе в истинския живот и да покаже на баща си, че не знае всичко, което трябваше да знае за трудовата борса.
Дотогава разполагаше с дребните развлечения в групата. Фъргал все още му бе приятел, въпреки че понякога Алън го улавяше да го гледа по начин, който не разбираше. Погледът му не бе напълно одобрителен. Всъщност на кого му е притрябвало неговото одобрение? „Но Роди правеше изключение“, помисли си Алън, той бе съвсем друга работа. Алън отново се изсмя и тръгна по склона, който водеше към най-тъмната част от долините между планините.
Той и Роди се бяха срещали само във виртуалното царство, както постъпваха много други хора, тъй като понякога истинското пътуване бе ужасно скъпо в сравнение с виртуалното. Имаше случай, при който разискванията в група за игри се превърнаха в състезания по викане… така, както винаги се случваше, когато Роди бе намесен. Алън бе попаднал във въпросния виртуален пейзаж — скалист склон, в подножието, на който се разиграваше битката при Термопилите. Бе видял как девет десети от хората, участващи в симулацията, крещяха на Роди, който предвождаше спартанците, нападнати от засада, преди да заемат позиции. Термопили се срути надолу в долината, предсмъртните стонове и викове бяха заглушени от разярените крясъци на играчите и на Роди, който не можеше да ги накара да разберат, че той просто им бе направил услуга.
Сцената бе толкова фантастична, че когато всички играчи я напуснаха и изоставиха Роди да прави каквото си иска сред труповете, Алън остана. Около пет минути след началото на разговора им осъзна, че пред него стоеше човек, животът, около който никога не бе скучен и монотонен. Признаваше, че Роди изглеждаше доста тъп: едър, но топчест за своите седемнадесет години, с недодялан външен вид, с неприветливо лице, на което само очите изглеждаха живи.
Докато Роди се усмихнеше — усмивката му караше хората да направят крачка назад или да се втренчат с удивление в нейната извивка, издаваща чисто и несъзнателно злорадство. Сякаш се усмихваше бебе, седнало във високо детско столче, което току-що е открило очарователния звук на чинията, когато я изпусне на земята и тя се счупи. И скоро бебето се научава да изпуска чинията „случайно“. Роди имаше същата усмивка, която се появяваше на лицето му в случаите, когато обмисляше някаква сложна задача, благодарение на която той щеше да изглежда добър, а някой друг — калпав. Но гениалността му бе в това, че можеше да постигне такива резултати без дори да ги планира предварително. За Алън това бе забавно и затова реши Роди винаги да му с подръка.
Това бе умен ход, защото Роди в никакъв случай не бе глупав. Със сигурност на него му липсваше това, което по-старите поколения наричаха „светски маниери“. Той не можеше да усвои такива, защото никой не оставаше с него за дълго. Самият Алън се бе ядосвал на Роди неведнъж, но поддържаше връзка с него за всеки случай… никога не се знае. Би могъл да му е от полза. Алън смяташе, че дарбата на Роди да изглежда като човек, планирал ужасна, противна постъпка, дори когато тя е била случайна, би могла да му е полезна някой ден. Някой ден, когато самият той измисли нещо лошо и се нуждае от някого, който да понесе последствията.
Алън стигна до върха на склона и се спря за малко. Оттам започваха стълбите — широко стълбище от гранит, издигащо се зигзагообразно нагоре по склона на планината, който някога е бил стена на ледников циркус. След като нормализира дишането си, той продължи да се изкачва, мислейки в коя посока да отклони Роди този път.