Алън се приближи към отдалечения край на пещерата, където в едно открито огнище гореше огън. Зад него, на огромен каменен трон, грубо издялан от голям сталагмит, седеше Роди. Той наблюдаваше Алън — не откъсна поглед от него, докато не прекоси разстоянието от около четвърт миля до трона.
Алън беше обръгнал на номера с втренчения поглед. Но когато се приближи, нещо друго го накара да застане нащрек. Роди правеше нещо с ръцете си, въртеше нещо в длани, ловко го подхвърляше. То падна в скута му и оттам на пода, отстрани на трона, където се превърна в заплетено ярко кълбо, подобно на запалено чиле размотана прежда.
Когато Алън приближи на по-малко от двадесет фута от трона, видя по-ясно с какво се занимава Роди. Оказа се, че това бе гигантска ДНК спирала, той я разплиташе от единия край, а от двете основни спираловидни нишки висяха напречните връзки от нуклеинова киселина.
Алън се учуди. Символиката във виртуалния свят бе много разнообразна, това бе една от очарователните му черти, но когато някой се занимаваше с толкова известен символ като ДНК, почти нямаше смисъл да я възприемаш като нещо друго. „Какво ли крои сега?“ — запита се Алън.
— Доста се забави — каза Роди и отмести втренчения си поглед от Алън надолу към „плетката“.
— Дойдох веднага щом можах. Задължения в училище…
— Чакай малко! Ти си им обещал, че няма да идваш тук.
— Да, така е, обаче няма начин те да разберат дали съм идвал или не.
— Тогава защо чака толкова дълго? — попита Роди и отново го погледна.
Лицето на Алън остана безизразно, не издаваше мислите му: нямаше нищо лошо в края на цялата история напрежението леко да се покачи. Идеята да накара Роди да се притесни за неговата лоялност му изглеждаше хитра.
Но Роди не изглеждаше притеснен… всъщност точно обратното. Бе спокоен. Бе подпрял краката се на каменна „възглавничка за колене“ и ловко подхвърляше усуканата спирала, с която се занимаваше. От време на време поглеждаше надолу към нея, сякаш премисляше дали да плете едно лице или две опаки.
— Виж, бях зает. Както можеш и сам да се досетиш, някои от нас имат живот и извън виртуалния — отговори Алън и погледна към камъните и забързаните орки.
— Това е загуба на време — каза Роди, завърши част от „плетката“ и започна да я премята в ръцете си бързо, сякаш търсеше определена част от дебело въже.
И преди Роди бе развивал пред Алън тази тема, но точно сега не му се искаше да я чуе отново. Ако продължаваше да се задълбочава в нея, Роди можеше да разстрои душевното си състояние. Алън нямаше представа какъв бе семейният му живот и не искаше да знае.
— Може би. Върху какво работиш?
— Това е част от следващата ми детска стая.
— А! Какво ще представлява тя?
— Няма да я обсъждам засега. Но ще съм готов да я покажа на хората в края на седмицата.
— Имаш предвид на групата?
— Мисля да ги поканя заедно с други хора.
Алън примигна.
— Те няма да дойдат.
— Разбира се, че ще дойдат.
— Роди, не знам дали си наясно колко са ти ядосани всички. Ако не беше…
— Но го направих — каза Роди. Направи пауза, за да изследва част от ДНК молекулата, и после отново започна бързо да я премята в ръцете си. — Не им стига акълът, за да разберат какво се опитвах да направя за тях. И тази малка лигла Мадж, тя е виновна за всичко.
— Ъ-ъ, какво? — измънка Алън и погледна Роди малко изумено. — Какво искаш да кажеш?
— Трябваше да наведе глава и да си отиде — промърмори Роди. — А не да се защитава и да спори. Тя няма никакъв борчески дух.
— Не мисля така…
Роди го погледна и от очите му хвърчаха искри.
— Нямаше да го направи, ако групата не я бе насърчила. И виж какво ми докара до главата! Тя никога нямаше да си отвори устата, ако ти не беше… — и млъкна внезапно.
— Ти хубавичко й даде да разбере! — каза Алън възможно най-успокоително. — Трябваше да видиш виртуалните й писма.
— Изпрати ми копия от тях.
— О, аз ги изтрих — побърза да уточни Алън, защото в действителност изобщо не бе получавал никакви виртуални писма от Мадж.
— Очаквах — каза Роди и погледна надолу към „плетката“ си, — че след ден-два те ще преосмислят решението си, че ще се смилят над бедния „погрешно разбран“ член на групата. Но не го направиха. — Отново насочи безцеремонния си, остър и проницателен поглед към Алън. — Мислех, че ти ще ги придумаш.