Не го чу. Странно… Колкото до Роди, обикновено обичаше да бъде театрален злодей тук: пламъци изскачаха от дълбоките цепнатини, разломили пода на места, уплашени слуги бягаха, сенки и тъмнина…
Алън се спря за малко и погледна назад. Роди седеше в трона си, разсеян, надвесил се върху „плетката“.
Объркан от това негово поведение, Алън тръгна да излиза от залата, насочвайки се към пазачите на вратата. „Тази нова стая за игри… ако той наистина е измислил нещо хитро… и внезапно му скимне, че вече изобщо няма нужда от мен…
Трябва да се противопоставя на това“. Алън се усмихна. „Трябва да помисля как да възстановя статуквото… и да му докажа, че има неща, за които ще съм му от полза… че не може да ме прогони ей така, както постъпва с всички други. Ако нещо се провали в новата му игрална стая например… или ако хората решат, че тя не е чак толкова страхотна, колкото си мисли Роди…“
Усмихна се отново. Трябваше да поработи върху това възможно най-скоро.
На вратата стражите се отместиха настрани, когато Алън мина покрай тях. Вече бе започнал да обмисля как да се възползва от тази ситуация в свой интерес…
Но не видя самодоволните усмивки, които те си размениха зад гърба му, когато изчезна образно в реалния свят.
4
В съботата, седмица и половина по-късно слънцето огря Александрия, щат Вирджиния, още от сутринта: кратка прохлада преди безмилостната горещина на идващия ден. В осем сутринта цикадите вече пееха синкопираните си, пронизителни песни и цвърченето им пробуди Мадж. Иначе в събота си позволяваше удоволствието да спи до по-късно.
Примирена, тя се надигна от леглото, защото беше от хората, които веднъж събудени, не могат да заспят повече. Взе един душ, облече се и пое към кухнята. Коридорите бяха доста дълги. Къщата бе построена в началото на петдесетте години на двайсети век и оттогава различните собственици непрекъснато бяха добавяли разни пристройки — тук навес за коли, там допълнителна спалня, нова капандура на тавана. Някои бяха в добро състояние, други — не. В резултат на това домът, в който живееше семейството й, се бе превърнал в архитектурен абсурд (според презрителното, но същевременно и изпълнено с нежност определение на майка й). Понякога й се струваше, че се крепи единствено благодарение на широките ленти за изолация на тръбопроводи, с които бяха облепени появилите се с течение на времето пукнатини на мястото, където се съединяваха отделните крила и пристройки.
Мадж си наля чаша японски оризов чай и се замисли как да прекара деня. Можеше да иде да поязди, ако не е много горещо. Нямаше желание да се занимава с музика. В петък вечер бе имала дълга и изтощителна репетиция преди концерта на камерния ансамбъл, в който тя свиреше на виола. Не искаше да чува дори подсвиркване с уста — предишната вечер бяха повтаряли една част от Концерта за цигулка в ми минор на Тартини, докато почувства, че от очите й ще потекат кървави сълзи. „Не, днес ще прекарам в тишина и покой“, каза си Мадж. Остана й неизбежният избор да се заеме с натрупалата се през седмицата виртуална поща.
Седна на кухненската маса и отпи голяма глътка от чая си. Част от пощата бе пренебрегвала по-дълго от другата — най-вече съобщенията, изпратени й от останалите членове на Групата на седемте.
Една от причините за това беше, че изпитваше неудобство. Знаеше, че няма вина за разпадането на виртуално конструирания самолет, като се има предвид какво беше направил Роди, но въпреки това се чувстваше неловко. Беше се правила на по-компетентна, отколкото бе всъщност, а и онова, което Роди подигравателно каза за паролата й, макар и жестоко, беше вярно. Тя вече бе извлякла съответната поука, но сърцето й се свиваше всеки път, когато влизаше в стаята си за игра.
Тази сутрин отново трябваше да влезе в нея. Беше отлагала този момент цяла седмица, оправдавайки се с домашните си. Прозрачно извинение, което не би могло да заблуди никого. Улови се да върши неща, които обикновено не би правила: изми чиниите (собственоръчно, при което баща й сложи ръка на челото й, за да види дали няма температура), написа годишната си курсова работа, която трябваше да предаде чак след два месеца (по принцип Мадж притежаваше здравословната способност на всички млади хора да се мотаят до последния момент и да се захванат за работа само когато вече няма накъде да мърдат). Отби се дори в работната стая на майка си от задната страна на къщата — бърлога, затрупана с парчета текстил, шперплат, стиропор и други материали от настоящи и бъдещи творчески проекти — и бе предложила да й помогне, докато майка й се занимава с по-трудните детайли на къщата от тесто за меденки (най-трудно бе лепенето на стените с глазура от разбити със захар белтъци). Майка й хвърли един полусъчувствен, полупрезрителен поглед и я отпрати с фразата: „Качи се обратно на коня“.