Мадж много добре знаеше какво има предвид. Ако по време на езда конят те хвърли, трябва отново да се качиш на гърба му, и то не само за да не загубиш присъствие на духа. По-важно е, че ако не го направиш веднага, конят ще престане да те уважава. Понякога конете може и да са глупави, но са изключително упорити и ако веднъж им покажеш, че те е страх, те никога вече няма да те уважават.
Така че налагаше се „да се качи обратно на коня“ и да се върне към виртуалната симулация. Сега. Тя остави чашата си с въздишка, надигна се и се премести на виртуалния стол в края на масата. Според баща й столът беше истинско разточителство, но пък много полезен, по думите на майка й. Мадж бе склонна да се съгласи с нея, тъй като можеше да си седи в кухнята, да похапва намазана с масло препечена филийка (истинска) и същевременно да обработва пощата си (виртуална).
Включи се в Мрежата и свърза „всекидневната“ на личното си виртуално пространство паралелно с кухнята. На практика това означаваше, че просторното, псевдостаринно помещение — дело на въображението на баща й — с матовочерни плотове, масивно огнище, покрит с каменни плочи под и голяма, грубо издялана маса със старинна лавица за сушене на билки над нея сега се „опираше“ до виртуалната стая на Мадж с шкафове и мебели от неръждаема стомана, с чисто бели стени и висок като в катедрала таван, през подвижния покрив, на който се виждаше яркосиньото небе на един ясен зимен ден в Средиземноморието, видян от перспективата на пелопонеските острови.
Противопоставени по този начин, двете пространства изглеждаха странно. За да бъде по-интересно, Мадж ги бе слепила с широк изолирбанд. Преди няколко месеца баща и намина във виртуалната й стая, видя изолирбанда, но си излезе, без да каже нито дума, макар че рамената му потрепваха, като че едва се сдържаше да не се разплаче.
Тя си приготви още една чаша чай, седна на кухненската маса и започна да проверява натрупалите се съобщения едно по едно. Във въздуха около нея се носеха триизмерни иконки, всяка от които служеше за обозначение на отделно съобщение. Онези, които вече беше прегледала, бяха от лявата й страна, неотворените плуваха вдясно от нея. Някои от иконките вляво първоначално бяха с форма на куб или пирамида, придадена им от различните търговски или патентовани програми за виртуална поща, но сега приличаха на смачкани листове хартия, която чака да бъде хвърлена в кошчето за боклук. Мадж никога не бързаше да хвърля прочетените съобщения, дори и рекламите, защото не бе сигурна какво може да й дойде наум после. Макар че в конкретния случай сигурно щеше да ги хвърли.
Погледна към една купчина смачкани съобщения. Общото между тях бе адресът на виртуалната поща на Роди Лофисър.
Не отваряше виртуалните му послания, откакто бе разрушил нейния конструкт. Не че беше трудно да не проявяваш интерес към писма, които започваха с думите: НА ВНИМАНИЕТО НА ЕДНА ПОДЛА ГАДИНА. Донякъде броят на изпратените от Роди гневни писма й доставяше удоволствие — една от причините, поради която Мадж продължаваше да ги приема, вместо да зададе на системата команда за отказ. Но, от друга страна, те подхранваха яда й към него, времето й беше достатъчно скъпо да го пилее за хора, които започват да използват неподобаващ език в момента, в който животът им поднесе нещо неприятно.
Не че самата тя беше чак толкова благовъзпитана. Можеше да ругае не по-зле от другите. Но никога нямаше да забрави думите на баща си, когато един ден в негово присъствие изстреля няколко особено цветисти ругатни. Той се беше запътил към всекидневната, където го чакаха куп писмени работи за оценка, но се спря, приближи се към нея и кротко й каза: „Мадж, а какви ругатни ще ти останат в случай че удариш палеца си с чук?“
Беше побесняла, когато разбра какво е направил Роди с програмата й, много й се искаше да използва целия си запас от сочни ругатни. Но каква полза. Единственото, което можеше да помогне за възстановяване на самолета, беше месец и половина работа за отстраняване на вируса. Нямаше основна програма или подпрограма, в която Роди да не се беше набъркал, оставяйки навсякъде подигравателни забележки. Откриваше ги във всяка програма, включително и в резервните файлове. Несъмнено Роди беше талантлив програмист, но в момента много й се искаше да го прасне с нещо тежко по главата, при това истинско, а не виртуално.