— Истински, разбира се — отвърна Мъфин и погледна Мадж така, все едно се съмняваше, че й хлопа дъската. — Всичко е истинско. — Тя издърпа най-близкия кухненски стол, покатери се на него, седна и отвори книгата, а лукавата усмивчица все още повдигаше ъгълчетата на устните й.
Мадж видя усмивката й и се запита дали не я будалка и до каква степен.
— Благодаря ви, госпожице Мъфалета — каза тя и се върна към пощата си.
Подхвърли още няколко смачкани образци от предполагаемите остроумия на Роди наляво заедно с няколко досадни реклами от онези, които започват по следния начин: „Ако вече сме ви изпратили подобно съобщение по погрешка, молим, информирайте ни и приемете извиненията ни“ или „За да ви заличим от списъка на кореспондентите ни, молим, изпратете съобщение с виртуална поща на следния адрес“. И в двата случая изпращането на отговор водеше до лавина от електронни боклуци от същия род, защото така проверяваха виртуалната ти поща. Имаше и две съобщения от членове на групата.
Едното от тях, което почти я накара да се разсмее на глас, беше от Алън. Предлагаше да й помогне да изчисти програмата си от вируси. Но Мадж не беше сигурна, че той ще се справи по-добре от нея с проблема, освен това се съмняваше и в мотивите за това предложение. Той и Роди бяха твърде близки. Не би се изненадала, ако това се окаже прикрит ход на Роди, за да провери как се справя с обезвирусяването.
„Дали не ставам параноичка“, запита се Мадж. „Но дори и параноиците имат истински врагове“, отговори сама на въпроса си тя и въздъхна.
Някой почука на лъскавата врата от неръждаема стомана на виртуалното работно пространство зад нея. Мадж извърна спокойно глава. Хората, за които бе дала инструкции да бъдат допускани в работното й пространство, не бяха много.
— Влез.
Вратата се отвори и се появи висок, тъмнокос мъж с широки рамене, облечен в джинси и карирана риза. Той непринудено се огледа наоколо. Джеймс Уинтърс! Веждите на Мадж отскочиха чак до линията на косата й. Тя остави чашата с чая, от който тъкмо бе отпила, и бързо преглътна.
— Господин Уинтърс — каза тя. — Здравейте, заповядайте.
— Не ставай. Посещението ми е неофициално — отвърна той.
Мадж се запита дали наистина е така. Обикновено хората, които отговаряха за връзките с обществеността на Мрежата, не правеха неофициални посещения. „Но този човек, каза си Мадж, ги прави“. Уинтърс проявяваше специален интерес към Изследователите от Мрежата, а Мадж влизаше в тази група. Вероятно воден от личен интерес, но също така и от алтруизъм — всяка организация за поддържане на реда се нуждае от надежден механизъм за „вливане на свежа кръв“, но в случая с Уинтърс, Мадж смяташе, че мотивите му са по-лични.
Правеше впечатление на човек, който наистина помни какво е да си млад — за разлика от повечето възрастни хора, чиято представа за младежта беше схематична и доста идеализирана. Така че хлапетата, с които работеше Уинтърс, с радост му вършеха услуги. Бяха сигурни, че един ден той ще им отвърне със същото.
— Просто обикалям — каза Уинтърс, докато сядаше. — Един път и аз да имам спокоен уикенд… Помислих си, защо да не се отбия и да видя какво правят доброволните ни сътрудници.
Мадж се подсмихна. Уинтърс беше поклонник на Шерлок Холмс, каквито станаха и много от Мрежата след време — най-вече за да разбират подмятания като „сътрудниците на «Бейкър стрийт»“ и други подобни, без да изглеждат невежи.
Уинтърс се облегна и огледа ултрамодерния интериор на „гръцката вила“ на Мадж. Той се усмихна под мустак.
— Както виждам, замъкът ти е омръзнал.
— Ставаше страхотно течение — отвърна му тя. — Не помогнаха дори прозорците със стъклописи.
Уинтърс погледна към носещите се във въздуха иконки.
— Не съм прекъснал някаква важна работа, нали?
— А, не — отговори му Мадж. — Преглеждах си пощата. — Тя посочи с очи към смачканите иконки. — Повечето са глупости.
Мъфин, седнала в другия край на масата, вдигна поглед.
— Мадж, защо изтегли стола навън?