Мадж си пое дъх. Стоеше на мястото си, гледаше нагоре в почуда и клатеше глава. Въртящото се кълбо беше кухо, приличаше на цяла слънчева система от материя, закрепена по вътрешните страни на сферата и с изкуствена звезда вътре. Един свят без небе, без нищо друго, освен още и още земя, накъдето и да погледнеш, със затворено в средата й слънце. Балконът, на който стоеше, беше част от планина. Мадж се надвеси над ръба на стената и отново затаи дъх, защото цялата планина бе покрита с издялани в камъка прекрасни плетеници от странни форми и символи, които стигаха чак до балкона. Зад нея, украсена с не по-малко красиви орнаменти, имаше врата, която закриваше входа на тунел, водещ надолу към сърцето на планината, откъдето се чуваше далечна, чуждоземна музика.
Космите на тила й настръхнаха. Мадж се извърна да погледне странния и учудващ пейзаж и изкуственото слънце над главата си. Когато черупката направи пълен кръг около него, половината свят се окъпа в светлина; докато другата половина бе обвита в мрак, а в пространството пред нея се появи надпис, изписан с пламтящи букви:
ЕЛАТЕ В КЪЩАТА НА ЗАБАВЛЕНИЯТА
Мадж си пое няколко пъти дъх, поглъщайки с очи зашеметяващата гледка, след това отвори ръка, „отърси“ от нея виртуалното съобщение, смачка го на топка и го захвърли встрани. Белотата на работното й място, цветът на тухлите и плочите в кухнята отново се появиха. Нахлулите през прозореца слънчеви лъчи позлатиха къдриците на потъналата в своята книга Мъфин и всяко отделно косъмче запламтя.
Иконката на съобщението стоеше на масата — един безвреден куб, който Мадж гледаше втренчено.
„Може да е отвратително малко чудовище, но господи, какъв виртуален свят е създал!“ — помисли си тя.
Някой отново почука на вратата „зад“ нея и Мадж вдигна поглед.
— Влез.
Вратата се отвори. Фъргал промуши глава.
— Заета ли си?
— Преглеждам си пощата — отвърна тя, почти облекчена, че ще има с кого да си поговори след онова, което бе видяла. — Хайде, влизай, де.
Фъргал влезе с бавна стъпка, оглеждайки се наоколо.
— Хубав ден — каза той. — Иска ми се времето винаги да е такова.
— В Гърция е винаги такова — каза Мадж с лека въздишка. Какво ли не би дала да замени лятната жега и влажния въздух на окръг Колумбия с миришещата на море горещина на гръцките острови. Да бъдеш там наистина беше прекрасно. Веднъж бе ходила в Гърция през една незабравима ваканция, но заплатата на баща й не позволяваше често такива пътешествия.
Фъргал се настани на стола, на който бе седял Уинтърс и разгледа смачканите съобщения.
— И на теб ти пише, нали? — попита той.
— Да, няма никаква промяна.
Мъфин вдигна поглед от книгата си.
— Мадж, двама Невидими приятели ли имаш?
— Не, миличко — каза Мадж развеселена. — Фъргал е тук, той е от групата ми за виртуални симулации, иска да си поговорим. Кажи здрасти на Фъргал.
— Здрасти — каза Мъфин и отново се върна към книгата си, като помаха с ръка към „празния“ стол, без всъщност да поглежда към него.
— Тя ти каза здрасти — съобщи Мадж на Фъргал. — Мисли си, че си Невидимият ми приятел.
— Сладурана.
Мадж се усмихна.
— Няма да си на това мнение, ако нейният Невидим приятел цял час те е навивал да й купиш нова кукла, въпреки че вече има шестстотин.
— Осемдесет и шест — уточни Мъфин иззад книгата си.
— Все едно — каза Мадж и отново се обърна към Фъргал. Всъщност повечето от тези виртуални съобщения повтарят едно и също. Аз съм „най-калпавото същество на света“, ако цитираме господин Лофисър.
— В какво отношение?
— Във всякакво. За каквото се сетиш. Но не за това си мисля в момента. — Мадж протегна ръка и изглади последното съобщение, за да се покаже отново стаята за игри на Роди. След това спря за момент и даде команда на собственото си виртуално пространство да задейства закодиращото говора устройство, като включи и Фъргал, за да не могат контролните опоненти в стаята за игри на Роди да уловят за какво си говорят, докато я „разглеждат“. — Виждал ли си го?