Тя се приближи към брат си и го докосна по рамото.
— Виждал ли си някъде якето ми?
— Аха — примигна Рик. — Окачено е в мокрото помещение. Мама май пак е разчиствала.
— Добре.
Тя отиде да вземе якето си. Когато се върна, Рик беше привършил разговора, беше станал от стола и се протягаше така, че ставите му пукаха. Той сведе поглед към нея с изражение, с което отново й заприлича на кукумявка: объркан, малко кривоглед и потенциално опасен.
— Излизаш ли?
— Да.
— Среща ли имаш?
— Не в материалния смисъл.
Той отново примигна.
— Виртуална? Че тогава защо ще излизаш?
— Трябва ми публичен сайт за връзка — отвърна му тя. — За да не бие толкова на очи.
— Защо не използваш функциите за анонимност?
— Някои хора могат да се досетят.
— Аха, разбирам. Имаш намерение да четеш конско евангелие на господин Хакер, нали?
Мадж се намръщи.
— Заслужава си го, но аз нямам време за губене. Отиваме с групата да видим новата му зала за игри.
— Къщата на забавленията?
— И ти ли знаеш за нея? — Мадж беше изненадана. Рик не се интересуваше много от виртуални симулации.
Рик кимна.
— Доста я рекламират по виртуалните новинарски канали — отвърна той. — Говори се, че е направил нещо много сложно.
Мадж поклати глава.
— Впечатленията ми са бегли, но мисля, че е така.
— Ами добре. Ще ми разкажеш всичко, когато се върнеш, нали. — Брат й излезе от „бърлогата“ и се запъти по коридора към стаята си. — Жалко, че няма кой да развали собственото творение на малкия гадняр сега, когато вече го е обявил.
— Ами…
— Хей — провикна се Рик от коридора, — ако искаш да отупам праха на някого, само ми кажи… Гласът му заглъхна, когато затвори вратата на стаята си.
— Не знам дали е законно — провикна се Мадж към коридора, като в същото време се усмихваше. Рик винаги изговаряше на глас онова, което тя таеше в мислите си.
Трябваха й десет минути път с обществения транспорт, за да стигне до втория от двата най-удобни обществени компютърни центъра, които бяха сравнително близо до къщата им. Мадж подозираше, че Роди може да има подслушвателно устройство в по-близкия от тях. Мястото беше доста удобно — малка заличка в един мини търговски център между китайски ресторант и един зоомагазин. Освен това познаваше собствениците. Мадж показа кредитната си карта и взе ключа за кабината. Затвори вратата, настани се удобно в скъпия и много модерен виртуален стол и се включи в Мрежата. Предметите около нея потънаха като в мъгла. Тя се възпря да не изхълца, както винаги й се случваше.
Светът около нея стана виртуален, разтваряйки се в доста неутралното „непосредствено“ пространство на обществения център. Стените бяха боядисани в бежово, а източникът на светлина беше скрит. Около нея имаше само празно пространство. Мадж зададе координатите на собственото си работно пространство. Заобикалящата я среда веднага бе заместена от белотата и стоманения му блясък.
Времето във „вилата“ беше съобразено с атинското. В Александрия, щат Вирджиния, може и да беше тъмно, но светликът вече беше обагрил небето над Пелопонеския полуостров във виолетовосиньо и зората се спускаше над гръцките острови.
Мадж се приближи до един от стенните шкафове, отвори го и прегледа различните иконки и символи на онлайн ресурсите, които пазеше там. Шкафът не беше добре подреден. В момента приличаше на чекмеджето, в което Мъфин държеше играчките си. Беше пълен с блокчета и пирамидки, сфери и разни други миниатюри на „реални“ предмети, представляващи най-различни места и услуги във виртуалния свят. Нещо я бодна по ръката, докато ровеше в шкафа.
— Ох — изохка тя. — Ох, ох — нещото я бодна отново. Тя го грабна и го издърпа. Беше мъничък макет на Тадж Махал. — По дяволите — Мадж разтърси иконката, за да „отвори“ виртуалното й съдържание.