Мадж отново поклати глава. Май беше започнало да й става навик. Произведението на Роди наистина беше поразително — то далеч надхвърляше нивото на техните виртуални симулации, а според Мадж бе и много по-добро от професионалните, скъпоструващи виртуални структури в Мрежата. Беше нещо повече от опит да направи впечатление на групата — много повече. Това беше неговата визитна картичка, послание, отправено към целия свят и конкретно към обществото на виртуалистите, че той вече официално излиза на сцената и че е фактор, с когото трябва да се съобразяват. Във виртуозността на посланието се криеше дразнещо предизвикателство и Мадж не можеше да не му се възхити. „Просто се надявам това забележително постижение да му помогне да промени отношението към хората, помисли си тя, защото в противен случай…“
Имаше предчувствие, че това ще бъде така. То се засили, когато един час по-късно, след дълга разходка из планината, покрита с изваяни в камъка орнаменти, и из необикновения, осветяван селективно от слънцето пейзаж, те се върнаха обратно и се натъкнаха на Роди. Той стоеше под най-високата част на огромен купол, издялан от грамаден къс мрамор, но мрамор, който излъчва светлина, така че куполът светеше с бяла, студена светлина. Носеше старомоден смокинг с обточени с червена ивица ревери, червена папийонка и червени чорапи. По абсурден начин изгледаше чудесно. Беше заобиколен от тълпа журналисти — някои от тях бяха закачили прес картите си, други просто слушаха, макар че всяка произнесена от Роди дума се записваше някъде в друг сайт и щеше да се появи в медиите още на следващия ден. Възползвайки се от предоставилата му се възможност, той говореше бавно и журналистите попиваха всяка негова дума.
— Само погледни — измърмори тихо Чин Ших. — Зяпнали са го право в устата.
— А ти нямаше ли да се кефиш? — попита Мадж.
— Естествено.
Обикаляха наоколо, без да спират и без да дават вид, че им е чак толкова интересно, поне не толкова, че да забележи облеченият със смокинг юноша с щастливо изражение на лицето. Може би Мадж бе изненадана най-вече от това. Роди изглеждаше истински щастлив. Усмивката му не приличаше на онази, която обикновено се появяваше на лицето му и означаваше: „Ще ми паднеш в ръчичките“. Но тази разлика безпокоеше Мадж, без да знае защо.
„Сигурно не изпитваш ревност, това често срещано и отвратително чувство, обади се съвестта й. Положително не би завидяла на някой друг, ако беше станал център на такова внимание. Утре по това време той ще бъде прочута личност. Всички ще хукнат презглава да сключват сделки с него. Но това едва ли те дразни“.
На Мадж й беше много неприятно, когато съвестта й заговореше с такъв саркастичен тон. Но може би си заслужаваше този сарказъм.
Продължиха нататък и се отправиха към една ниша на неколкостотин фута от тях, откъдето се носеше приятен аромат.
— Ядене — отбеляза Фъргал. — Добра идея…
— За теб яденето винаги е добра идея — каза Кели.
— Хайде, не се заяждай — отвърна Фъргал.
Най-после стигнаха до покрита с драпирана копринена покривка банкетна маса, отрупана с всякакви вкуснотии. Там странните същества на Роди, изглеждащи някак си нелепо в белите си униформи и с високи като на главен готвач шапки, поднасяха на гостите всичко — от черен хайвер до късове от печен вол с позлатени рога и копита.
— Не съм споменавал за ядене от… — започна Фъргал.
— От пет минути — довърши малкото розово пони с пурпурната грива.
— О, я върви да си потърсиш сено — каза Фъргал и си взе една чиния.
Така направиха и другите, с изключение на Мадж, която бе яла късно и не чувстваше глад, както и, естествено, Боб, защото в превъплъщението си на пони не можеше да държи чиния. Той отиде към плота със салатите и захвана разговор с един услужлив, подобен на елф извънземен. Не след дълго вече преживяше артистично подредена смесена салата, в която преобладаваха млади стръкчета детелина, докато Фъргал. Кели и останалите обиколиха бюфета на самообслужване, хапнаха черен хайвер и блини и зачакаха готвачите да им отрежат едно-две парчета от печения вол.