— Ама той превъртя — учудено изрече Фъргал. Йоркширският му акцент се усещаше повече от обикновено.
— Болен е — отвърна му Мадж, въпреки че в началото и тя мислеше като Фъргал. Но това не й приличаше на „нормална“ лудост и изведнъж й стана жал за Алън, проснал се пред всичките тези хора, зяпнали го с изпълнени с любопитство очи. — Хайде, да го изкараме оттук!
Членовете на групата се скупчиха около Алън.
— Къде живее?
— Някъде в Ню Йорк. Намери адреса, ще се обадим в дома му да видим дали ще намерим там някой да ни помогне…
— Имам номера им — каза Фъргал. — Дава сигнал…
Той зачака с блуждаещ поглед, а другите стояха наоколо с вперени в него очи. Алън лежеше на пода, потрепваше и мърмореше нещо: „Знаме… знаме със странна… емблема…“
— Никой не отговаря — обади с Фъргал след малко. — Освен него в дома му няма никой друг. Включи се телефонният секретар…
— Извикайте линейка — каза Мадж. — Той е зле…
Край тях се трупаха хора, мърмореха, зяпаха.
— Хайде — обърна се Мадж към Кели. — Върни се веднага в стаята си за игра.
Тя коленичи до Алън, за да провери пулса му. Беше ускорен. Той целият гореше — от ръката, с която пипна челото му, закапа пот.
Кели отвори една невидима врата. Другите подхванаха Алън, вдигнаха го и го изнесоха през вратата. Мадж излезе последна и когато се обърна да затвори вратата, съзря в другия край на грамадното претъпкано помещение още един чифт вперени в нея очи. Те бяха на Роди. Гледаше я със същото изражение, появило се на лицето му, когато тя произнесе фразата: „Той е болен“. Усмихваше се отново по обичайния си начин — извивката в края на устните му издаваше едновременно яд и злорадство. Усмивката, която казваше: „Падна ми в ръчичките“.
6
У дома Мадж не мигна цяла нощ. Не че не искаше да заспи, просто не можеше. Дочака пукването на зората — не в Гърция, а в Александрия, щат Вирджиния, и щом часовникът удари един по-приличен час, преди да тръгне за училище, тя влезе в работната си виртуална стая и даде команда за връзка с Мрежата. Миг по-късно тя беше вече в кабинета на Джеймс Уинтърс. Първите лъчи на утрото се процеждаха през щорите на прозорците и чертаеха по купищата документи на бюрото светли и тъмни ивици. Уинтърс вдигна поглед от книжата и чашата кафе, която явно му беше първата за тази сутрин, ако се съди по леко замаяния му поглед.
— На какво дължа това удоволствие? — попита той.
Тя му разказа какво се беше случило. Докато говореше, Уинтърс само кимна един-два пъти, докато Мадж се разхождаше из стаята и разказваше всичко поред. Когато стигна до изолационизма, устата й пресъхна и се наложи да спре.
— Ще пийнеш ли нещо? — попита Уинтърс.
— Да, благодаря, чаша чай, ако може — отвърна му тя. — Но, господин Уинтърс, той направо превъртя. Съвсем откачи. Говореше несвързано, не можеше да координира движенията си. Излязохме от симулацията и се обадихме у дома му. Никой не отговори. Тогава един от групата ни повика бърза помощ. После разбрахме, че хората от медицинския екип разбили вратата и го намерили изпаднал в безсъзнание… Оттогава не сме чули нищо за него.
— Нямате ли връзка с родителите му?
Мадж поклати глава.
— Снощи се опитахме да се свържем с тях. Нямаше ги.
Уинтърс отмести погледа си за момент, загледан встрани в някакви данни, видими само за него, примигна няколко пъти, очевидно избирайки някакви опции от менюто, когато необходимата му информация се появи.
— Търстон? — попита той. — 14–302 Оушън Паркуей, Бруклин?
— Точно така.
— Той е в Корнелския медицински център в Манхатън — каза Уинтърс. — Според краткия бюлетин в публичния сайт до днес сутринта е бил в интензивното отделение, но са го преместили в нормално отделение. Ще бъде под наблюдение и тази нощ… Очевидно приложеното лечение е помогнало.
— Какво му е?
— Тук не пише. Информацията е поверителна. Изчакай една секунда.
След кратка пауза Уинтърс се обърна към покрития с венециански щори прозорец и каза на празното пространство пред себе си:
— Здравей, Магда. Обажда се Джеймс Уинтърс от Мрежата. Да, как си? Отдавна не сме се виждали. Виж какво. Магда, трябва ми една диагноза с поверителност клас 2, защото пациентът е непълнолетен и е докаран в болницата без придружител. Да, Търстон, Алън. Точно така. Да, предварително проучване. Искам да отхвърля някои възможности.