Защото животът му в Мрежата вече бе свършил.
„Не мога да се върна, мислеше си той. Не знам защо постъпих така. Полудях. Превъртях пред очите на всички.
Ще умра от срам, ако отново се срещна с някой от тях“.
Минаха още два дни преди да му дойде наум, че Роди много би искал да постъпи с него именно така. Но нямаше начин да го направи. Подобни мисли си бяха чиста параноя. Не, ако иска да се справи някак си със създалото се положение, Алън трябваше да забрави безпочвените си подозрения и да не си разваля отношенията с Роди.
Е, в момента Роди едва ли щеше да има време да му изпрати поне едно виртуално съобщение. Досега изобщо не се беше обаждал. За негово учудване обаче имаше купища поща от групата. Двама от тях, които живееха наблизо, бяха идвали до апартамента да го видят. Той тогава не си беше у дома и разбра, че са идвали, от лаконичните думи на майка си. Тя дори не ги беше поканила вътре. Смяташе, че му влияят лошо… и че вероятно те са виновни за „проблема му с наркотиците“.
Седнал на стола, той зарови лице в дланите си, благодарен, че никой не го вижда. „Проблем с наркотиците“. Да не е толкова глупав. Не че в училище той и другите ученици не бяха изложени на тази опасност. Но той предпочиташе да бъде господар на ума си. Това беше най-лошото. Беше загубил контрол върху собствения си ум. И то пред хората.
Ами ако се случи отново?
Няма да се случи. Той няма да го позволи. Никога.
Изсмя се, но не му беше никак весело. Тогава не бе могъл да го спре, когато усети, че с него става нещо. Това чувство, че говори, без да мисли, че не може да контролира движенията си, че се държи като идиот, докато в същото време нормалното му „аз“ чука по обвивката на мозъка му и крещи: „Недей така, какво правиш, спри се!“…
Това му напомни за един отдавнашен инцидент, когато конят, който яздеше, внезапно се бе впуснал в галоп и на него не му оставаше нищо друго, освен да се вкопчи в гривата му, за да се задържи на гърба му, докато конят спре. Това ужасно чувство, че си безпомощен. Че нищо не можеш да направиш. „Забивай пети, вкопчи се по-здраво, викай, крещи — но каква полза? Така или иначе ще полудееш.
По-скоро ще умре, но няма да позволи това отново да се случи“.
Тази мисъл го порази както с това, че му мина през ум, така и със силата на своята убедителност.
„Дали бих го направил? Наистина ли бих могъл да посегна на живота си?“
Отново почувства своята безпомощност. Страхът…
Не смееше да даде отговор на този въпрос. Страхуваше се твърде много от отговора.
От няколко дни Алън ходеше на училище и залягаше над уроците, защото това го разсейваше и бе за предпочитане пред алтернативата да чувства как ужасът, объркването и срамът бушуват в подсъзнанието му. Някои от момчетата, с които се шляеше, забелязаха, че е станал тих и мълчалив и започнаха да го подкачат, че сигурно е влюбен. Можеше да ги набие, но това нямаше да оправи нещата.
Когато се прибра у дома в четвъртък вечерта, той за пръв път след болестта си събра смелост да се свърже с Мрежата, за да провери пощата си. Малко го беше страх, защото не знаеше какво ще намери. Имаше още съобщения от Групата на седемте, две от тях беше му изпратила Мадж. Той не ги отвори.
Накрая намери това, което търсеше. Съобщение от Роди.
Протегна ръка и докосна иконката.
— Отвори се — изкомандва Алън.
Роди седеше в мрака, все още облечен в смокинг. „Сигурно не го е свалял от онзи ден вечерта“, каза си Алън и се усмихна въпреки гаденето в стомаха, което усети при спомена за въпросната вечер. Напълно в стила на Роди, Роди, който така обичаше да го хвалят.
— Съжалявам, че не ми остана време да ти го изпратя по-рано, но първо трябваше да прегледам купища съобщения. Тази вечер беше страхотна. Особено за теб.
„Тази вечер?“ Алън докосна леко потъмнялата иконка на съобщението, за да провери датата. Наистина беше изпратено вечерта след откриването, няколко часа след края на събитието.
— Продължавай — даде командата си Алън.
Роди отново заговори.
— Сигурно вече си разбрал. Да приемем, че вече си възвърнал съзнанието си.
„Да приемем…“
— Очевидно онова, което ти се случи, не е случайно. Ако все още не си наясно, мисля, че е крайно време да разбереш, че хората, които не внимават, когато карат другите да вършат това-онова вместо тях, в крайна сметка си понасят последствията, когато нещата се объркат. Освен това онези, които смятат, че могат безнаказано да си играят с мозъците на хората, ги чака неприятна изненада. Предупреждавам те за пръв и последен път. Има различни начини за въздействие върху мозъка… мисля, че вече си го разбрал. Моят съвет е да не споделяш нищо за съобщението ми с другите. Във виртуалния свят човек може да се появи, където си поиска и по всяко време без предупреждение…