Наложи се репортерът да се обади три пъти, докато й обясни, че няма намерение да й продава никакъв абонамент, а желае да интервюира сина й. Тя и тогава не му повярва. Но когато той се появи на прага на дома им с журналистическата си карта от „Ню Йорк Таймс“ в ръка и с един фотограф, в държанието й веднага настъпи промяна. Скоро след това дойдоха от Си Ен Ен и тя ги посрещна почти без грим, играеше ролята на любезна домакиня и им говореше за своя „скъп син Роди“.
Роди се усмихваше и с нищо не показа какво мисли за престорената й любезност (която веднага се изпари, след като екипът на Си Ен Ен си тръгна). На този етап рекламата беше полезна и той възнамеряваше да направи всичко възможно, за да бъде тя добра. Първо, имаше вероятност скоро да дойдат от училището, за да питат защо пак отсъства. Той смяташе да сключи набързо някакъв договор, който да му осигури достатъчно пари за частно обучение, докато навърши пълнолетие. Така никога повече нямаше да му се налага да ходи в държавно училище с разни тъпаци и да ги слуша как се подиграват с дрехите и вида му…
… ако всичко стане така, както го беше планирал.
Той отново избърса ръце в панталоните си и си помисли, че проблемът с дрехите му поне беше разрешен за момента. Само за един ден той спечели достатъчно от хонорарите, които журналистите, търсещи информация за Къщата на забавленията още преди откриването й, му бяха платили, така че можа да отдели една сума за черни дни. А вчера, след като се обадиха от „Ентастикс“, той излезе и за пръв път си позволи да си купи някои от елегантните дрехи, които винаги бе искал да има — нещо, от което щеше да има нужда, за да върти своя бизнес с представителите на деловите кръгове.
Днес той приличаше на енергичен, преуспяващ млад бизнесмен. Нямаше ги протритите, купени от магазин за втора употреба дрехи, които майка му можеше да си позволи с жалката си заплата. За човек като него, който дълго е бил „смотан и темерутлив“, това беше безкрайно приятно. Поне за известно време ще може да пътува със самолет и да се храни в ресторант. Разбира се, това нямаше да трае дълго. Знаеше, че потокът пари, потекъл в началото, щеше да спре, затова внимаваше какво харчи.
Избърса отново длани в панталоните си, обхванат от леко безпокойство. Лимузината се спускаше в частния гараж под една сграда в голям, първокласен технологичен парк близо до Фолс Чърч, чието строителство бе погълнало огромни средства. Нагоре се виждаха многобройни сгради от стомана и стъкло — основните комплекси на „Ентастикс“ на Източното крайбрежие. Роди не беше и мечтал, че някога ще види това място отвътре. Той преглътна отново. Малко преди да спре окончателно, моторът на лимузината засвистя по-силно, защото стените на гаража отразяваха навътре звуковите вълни.
Чу се едно „тинк“ и вратата на колата се отвори, преди да беше успял да си поеме дъх. Една поразително красива млада жена му се усмихна и попита:
— Господин Лофисър? Името ми е Стела Хансен. Директорите ви очакват…
Тя го поведе към един стъклен навес близо до лимузината, като се усмихваше и приказваше през цялото време. Влязоха в един асансьор, с който се изкачиха до надстройката върху покрива на високата сграда. Когато вратата отново се отвори, пред погледа на Роди се разкри огромно помещение, може би двайсет акра, осеяно с мини офиси, компютърни инсталации, виртуални кресла и кабини, кътчета за включване във виртуалната реалност. Към асансьора бързо вървяха — наистина бързо — двамата директори на „Ентастикс“.
Повечето хора веднага ги разпознаваха, защото рекламните клипове ги бяха направили популярни: Джос беше висок и слаб, с пооредяла на темето коса, млад човек със суховата, малко странна усмивка и подвижни очи; и Ерин, по-нисък и пълен, с повече коса от Джос, но млад като него, с широка усмивка, която подобно на усмивката на колегата му беше дяволита, появяваше се внезапно и с лекота. Бяха нещо като Лаурел и Харди на модерните компютърни виртуални игри, юноши милионери, превърнали се в образец за подражание, в идоли за поколението на Роди. Започнали бяха бизнеса си в стаята на по-малката сестра на Джос, за да стигнат дотук (поне засега).
Роди им подаде ръка, доволен, че е успял да я избърше още веднъж, преди да излезе от асансьора. Чудеше се какво да им каже.