Оказа се, че това няма значение.
— Страхотна зала за игри. Колегата ми два дни място не може да си намери от нетърпение. Само да го беше видял как падна в диамантената пещера, а после не можа да се измъкне — каза Ерин.
— Хайде, ела да видиш върху какво работим — подкани го Джос.
Поведоха го през просторното помещение и продължиха да говорят бързо един през друг. В началото Роди беше като замаян от компанията и онова, което виждаше около себе си. Все пак успяваше да отговаря на въпросите им и благовъзпитано ахкаше и охкаше, когато му сочеха някоя от новите си разработки, например усъвършенстваната версия на „Черната кабина“.
Всъщност изобщо не му се налагаше да се преструва. Докато го развеждаха из сектора за развойна дейност на „Ентастикс“, Роди непрекъснато изпитваше примесената с възхищение разяждаща завист, която всеки изобретател изпитва, когато вижда осъществена от другиго идея, за която знае, че сам би могъл да се досети, но е пропуснал шанса си да бъде пръв.
Постепенно започна да осъзнава, че Ерин и Джос не любезничат с него само за да сложат ръка на технологията за игралната му зала и използваните от него техники, а искрено го приемат като един от тях. Роди беше безкрайно учуден. Той непрекъснато ги поглеждаше крадешком, за да хване някой прикрит поглед или лукаво изражение на лицата им, от което би станало ясно, че го будалкат, че всичко е въпрос на тактически ход. Но нямаше такова нещо. Джос и Ерин бяха съвсем искрени. Питаха го за мнението му, и то като че ли наистина имаше значение за тях. Проявиха сериозен интерес към реакциите му, когато му показаха оборудването си и някои от техните игрални зали — в един момент Роди се обърна точно навреме, за да види, че Джос чака да чуе мнението му със затаен дъх.
Това беше от огромно значение за него. Роди постепенно набра смелост, започна да говори, без да чака да му задават въпроси и без да се притеснява, че го мислят за загубеняк. Установи, че може да се усмихва и дори да се смее, без смехът му да звучи изкуствено и страхливо. Към края на този следобед Роди вече се шегуваше, уверен, че Джос и Ерин ще се смеят на шегите му, и не се хилеше притеснено на техните шеги, а се забавляваше от сърце. Освен това им предложи някои идеи за подобряване на някои от сценариите, които му показаха — проява на смелост, на която не би бил способен само три часа преди това. Но за тези три часа всичко се бе обърнало на сто и осемдесет градуса. Мечтата се бе превърнала в реалност. Това беше неговият свят, именно тук беше мястото му. Той най-после си бе у дома.
Джос и Ерин имаха предварително поет ангажимент за вечеря, за което съжаляваха безкрайно. Биха искали да продължат разговора, но… налагаше се да почакат. Най-после с нежелание отведоха Роди в гаража, където до частната лимузина, която го чакаше, бяха паркирани служебните им коли. Те разтърсиха ръката му на сбогуване (сега тя беше суха, без да я бърше в панталоните си) и се качиха в колите си чак след като той потегли.
Роди седеше в колата и разглеждаше визитните картички, които му бяха дали Ерин и Джос. Беше получил и частните им адреси за електронна поща… както и още нещо: чувството, че наистина е успял, че наистина струва нещо. Каквото и да става, това, във всеки случай, не беше сън. Лимузината имаше виртуален канал, но на идване беше твърде притеснен, за да го използва. Сега, по пътя за вкъщи, той го включи, за да прегледа пощата си. Изпратили му бяха цял куп покани за срещи. Предишния ден това би го уплашило. Днес обаче той бе провел петчасова среща с Джос и Ерин и сега вече нямаше от какво да се страхува.
Всъщност, ако се съди по резултатите от днешния ден, Роди сигурно скоро щеше да подпише договор с някоя от големите компании, които вече душеха около Къщата за забавления и търсеха начин да го привлекат и да използват таланта му. На тези срещи той щеше да даде да се разбере, че може да бъде привлечен, при условие че след цифрата в договора има достатъчно нули. Тогава ще има много работа… и няма да му остава време да се занимава с разни работи от предишния си живот. Включително с онези жалки нещастници от Групата на седемте. Роди нямаше вече да има нужда от някои тайни характеристики, които бе вградил в Къщата на забавленията. На тяхно място щеше да структурира нови виртуални компоненти.
Да, всичко се подреждаше добре. Но онова, което имаше още по-голямо значение за него — толкова голямо, че не смееше да го каже на глас, — бе, че сега той е важната фигура. Сега никой не го гледаше с тайната мисъл, че е безполезен, че е мързелив, че от него нищо няма да излезе. Никой не му казваше нещата, които непрекъснато му натякваха у дома. Ще покаже визитките на майка си и тя най-после ще трябва да признае, че е успял. И най-после в дома му щеше да настъпи тишина… отвсякъде другаде щяха да се чуват само аплодисменти.