Но, от друга страна, оперативният работник, осигурил за организацията такова мощно оръжие, би спечелил много. Ако може да се използва многократно и действа безотказно…
Предаване на виртуална зараза.
За тайните разузнавателни организации по целия свят, както и за явните, виртуалното или „дистанционно“ заразяване с болестотворни организми — възможността да заразиш някого от разстояние, без да оставиш никаква следа — бе като Светия граал. Като начало това би могло да бъде, която и да е болест. Дори предаването на обикновена настинка по Мрежата би било сензация и авторът на това изобретение би спечелил милиони — и то само от хората, които продават лекарства против простуда. Докато преносителят на заразата бъде открит и спрян, фармацевтичните компании вече ще са си възвърнали инвестициите стократно.
Все пак мечтата на всяка нелегална организация са сериозните болести. Терористите биха платили колкото им поискат, за да могат да заразяват със смъртоносни болести враговете си от разстояние, особено тайно: виртуалният еквивалент на пластичните бомби, изпращани с писмо по пощата. Воюващите страни с готовност щяха да се възползват от шанса да избият противниците си без бой, като запазят скъпоструващите си оръжия непокътнати. Имаше стотици, хиляди възможности в това отношение.
Проблемът беше как да се прекоси бариерата, разделяща ума от тялото. Нямаше начин да бъде преодоляна. Виртуалният свят се намираше зад стена, през която не можеше да проникне и никой нямаше дори и идея как това би могло да стане. Имаше нужда само от един лек намек — само една малка дупчица в стената — и тогава човешкият ум и човешкото тяло вече нямаше да бъдат в безопасност и нямаше да се различават от явленията във виртуалната действителност.
Трябва да се признае, че дори сред най-опортюнистично настроените шпионски групи имаше хора, които се противопоставяха на всякакви изследвания и разработки в тази област. Техният аргумент беше, че ако се разруши бариерата между материалната реалност, поне що се отнася до човешкото тяло, и нематериалните реалности, като например Мрежата, това вероятно ще унищожи самата цивилизация — ще настъпи поголовното „сливане“, при което никой няма да бъде в състояние да различи истинските материални реалности, разигравани чрез дипломацията и битките по цялата планета, от конструираните изкуствено реалности, които поради самия факт, че са конструирани, имат далеч по-малка стойност. Заличете разликата между реалния и виртуалния живот — изтъкваха в аргументите си тези хора — и скоро те ще бъдат с изравнена стойност — положение, което много скоро ще се окаже неудържимо за крале, президенти и суперсили. Някои твърдят, че премахването на бариерата ще доведе до последната война на земята, в която чисто материалните сили ще се опитат да наложат превъзходството си над виртуалните. Но в тази война няма да има победители, а може би няма да има и оцелели.
За Рейчъл тези тревоги бяха непонятни. Тя смяташе, че човечеството ще намери начин да оцелее, независимо от всичко… или поне някои негови представители биха могли да оцелеят… победителите, с други думи. Тя беше на свободна практика, работеше за няколко организации и те всички искаха да бъдат сред победителите във всички конфликти и във всяка област. Такава област бяха оръжията. А виртуалното предаване на зараза беше нещо повече от оръжие.
Само ако можеше да се потвърди съществуването на такава възможност… и да се сложи ръка на технологията. Щом се изпробва и заработи, Рейчъл би могла да премести дома си на Каймановите острови и да се оттегли. Но първо ще трябва доста да поработи. Ще трябва отново да се превъплъти в служителка на Мрежата — идеално прикритие за работата, която вършеше — да поразузнае тук-там и след това да се срещне с Роди, този дегенерирал млад гений, и здравата да го изплаши.
„Виртуална синя пъпка, помисли си тя. Виртуална холера. Виртуален бяс“.
Каква идея…
Рейчъл поседя в удобния си стол още няколко минути, после се изправи и отиде в стаята отзад, за да направи едно малко проучване и да се обади на някои места.
7
Два дни по-късно Роди Лофисър вървеше по една улица в Бетезда, Мериленд. Отиваше на още една от бизнессрещите, които запълваха дните му след отварянето на Къщата на забавленията. Срещата му бе в богатите жилищни комплекси, където, по общо мнение, много от дискретните правителствени агенции имаха офиси — област, която се състоеше от разкошни в архитектурно отношение сгради, целите в стъкло и светлини.