Въпросната сграда бе място за различни бизнесдейности, притежание не само на една компания или поне така изглеждаше. Бе разположена в края на пътя, с инфрачервени камери на входа и добре поддържани градини от двете страни. Роди небрежно погледна градините. „Японски пари, помисли си той. Или може би от Сингапур…“ Всички те бяха опасни за нарасналата дейност на виртуалните технологии, които непрекъснато увеличаваха членовете си и намаляваха пространството, в което работеха. Роди бе чувал истории, че сега имало места в Япония, където ако не спечелиш достатъчно пари, за да си позволиш нещо по-добро, „къщата“ ти е голяма колкото два ковчега и всичко в нея е виртуално, освен изхвърлянето на боклука… но се работело и по този въпрос. „Това не е мой проблем, отново си помисли той. Но нека разбера какво търсят…“
Компанията, с чийто изпълнителен орган щеше да се срещне, се наричаше „Шест сфери на производство“: очевидно още една група за създаване на забавления, която изземваше различни видове виртуални забавления от главния доставчик. Дамата бе непринудена, с хубава усмивка и начинът, по който бе облечена, когато си разменяха виртуална поща, показваше, че има много пари зад гърба си — всичко по нея бе последна дума на модата — като се започне от сакото и полата и се свърши с инкрустираната с емайл гривна. Роди бе станал познавач на бизнеспартньорите си според начина, по който се обличаха, и това го забавляваше. Преди той мразеше да гледа хубавите дрехи на хората, тъй като те му напомняха колко малко такива има самият той, как трябваше да икономисва и да спестява от малкото пари, които му даваше майка му, за да си купи нещо ново и да се облича с него всеки ден. Това бе една от причините да не се появява много, освен виртуално. Но сега всичко се бе променило…
Влезе в сградата и каза на администратора името си и името на дамата, с която имаше среща.
— Деветият етаж — осведоми го администраторът.
Роди влезе в асансьора и потегли нагоре. Бе спокоен, само веднъж оправи яката си, като се огледа на вратите, които блестяха като огледало.
Отвориха му и той влезе в една стая, покрита с плюшен килим и тъмна ламперия. От близката врата излезе жената, с който трябваше да се срещне.
— Господин Лофисър — каза тя, като се здрависа сърдечно с него, — радвам се, че намерихте време да се занимаете с нас днес.
— Госпожице Халоран — отвърна Роди, — това е удоволствие за мен.
— Оттук, моля.
Влязоха в офиса й и тя затвори вратата.
— Желаете ли нещо за пиене, преди да започнем? — попита тя.
— Бих предпочел чай.
— Майкъл — извика тя, — чай за господин Лофисър, моля. Как го пиете?
— С две лъжички захар.
— Чудесно. За мен — както обикновено, Майкъл. Заповядайте, седнете, мистър Лофисър, настанете се удобно.
— Моля ви — каза той, като сядаше в хубавия кожен стол срещу нея. — Наричайте ме Роди.
— Благодаря, Роди. А ти можеш да ме наричаш Рейчъл. Радвам се, че успя да дойдеш, защото моята компания много се интересува от някои от технологиите, които използвате във вашата Къща на забавленията. Интересува ни възможността за получаване на лиценз за някои от по-достъпните опции.
Интервюто по нищо не се различаваше от всички останали и отначало Роди слушаше с половин ухо. Беше зает с преценката на офиса (скъп, над вратата имаше нефрит, голям колкото главата му) и с преценката на собственичката на офиса (елегантна и сдържана; би се боял от нея, ако не притежаваше това, което тя желаеше) и на нейния обслужващ персонал (сдържано, но скъпо облечен млад мъж, който се появи с чая, постави го почтително пред Роди и отново изчезна).
Когато започнаха да обсъждат техническите подробности, още повече го впечатли това, че Рейчъл бе много добре запозната с нещата, които правят — или по-точно с технологиите, на които те се базират. Приятно му бе, че тя явно цени изключителния му ум. Други хора щяха да седят с безизразно лице и нямаше да покажат какво мислят за работата ти, освен че те мразят до смърт, защото ти първи си се досетил за нещо. Щяха да искат част от него и да ти дадат възможно най-малкото за това изключително право.
Ето защо Роди винаги се отнасяше към такива срещи с голяма предпазливост, въпреки че му бяха приятни. Но тази бе много повече от приятна. Ако се съдеше по дамата, във фирмата работеха интелигентни и сърдечни хора. Започна да си мисли, че ще промени обичайния си отговор, който винаги бе „не“. Или поне щеше да ги накара да подобрят първоначалните си предложения. Тогава ще бъде готов да каже „да“. Рейчъл подхвърляше такива невероятни идеи за използване на неговата технология, че всичко му заприлича повече на забавление, отколкото на бизнес.