— Изключени.
— Време?
— 21 септември 1964, 05:33 часа.
— Не това време, а реалното?
— 20 октомври 2025, 20:03 часа.
— Благодаря.
Внезапно лицето на баща й се появи там, където трябваше да е стъкленият капак на пилотската кабина, ако бе затворен, и Мадж се стресна. Инсталирала бе аудио-визуална връзка с реалния свят — екран над главата й и точно сега там се виждаше единствено лицето му.
— Здравей, татко. Пречиш ми да виждам…
— Какво има?
— Главата ти. Пак си застанал точно под тази лампа. Можеш ли да се преместиш малко?
Той се отмести, но въпреки това лицето му остана в центъра на екрана.
— Само исках да се убедя, че си написала домашното си.
— О, моля ти се! — изсумтя Мадж.
— А ти как си? — обърна се той към Мадж 2.
— Тя написа домашното си. Ако искаш да провериш, в компютъра е — обясни двойничката.
— О, моля ти се! — отговори той, имитирайки я повече от сполучливо. — Придавам голямо значение на висшата математика, но не толкова много, че да я гледам. Мадж, майка ти те моли, когато свършиш, да погледнеш нейното работно място и да й намериш пак онази рецепта за марципановия пандишпан. В момента е затънала до шия в плодовата торта и не иска да влиза в Мрежата.
Мадж поклати глава и се усмихна. Със сигурност сега тук бе по-безопасно отколкото в кухнята.
— Добре. Сега ще излезеш ли оттук?
— Да. Забавлявай се, скъпа.
— Разбира се, татко.
Главата му изчезна от погледа й, а тя се изсмя, защото се досети за прочутия магьосник от Оз, на когото баща й бе започнал да прилича, откакто косата му оредяваше.
Майка й, която понякога заприличваше на разсеян професор повече от баща й, бе съвсем друга история. Тя създаваше приложни компютърни програми и Мадж подозираше, че печели от това доста пари. Когато не работеше, готвеше за удоволствие и приготвяше ексцентрични и удивителни неща, каквито никой нормален човек не би направил.
За майка й наближаването на празник означаваше да изпече тонове плодови торти за подаръци и да построи къщички от меденки. Може би „къщички“ не бе точната дума, защото тя майстореше абсолютни копия на сгради, проектирани от Франк Лойд Райт, включително прочутата „Стъклена къща“, чиито захарни прозорци бе приготвила сама, защото „никой друг не можа да ги направи толкова гладки“.
Именно от майка си Мадж се бе запали по симулирането, въпреки че творбите й бяха разпространени из толкова медии, че понякога дъщеря й ги напускаше, клатейки глава.
Сега също поклати глава.
— Напомни ми по-късно отново да взема тази рецепта. Докъде бях стигнала?
Погледна индикатора за изкуствения хоризонт — сфера, поставена в прозрачна течност, и натисна бутона „Начална точка“. Той се установи на чертите, които показваха, че самолетът е в хоризонтално положение. Хвърли поглед към двойничката си и видя, че и тя прави същото.
— Продължаваме — каза Мадж 2.
— Измервателни прибори за амплитудата — в нормално състояние.
— Налягане в резервоарите за гориво?
— Нормално във всичките осем резервоара.
— На площадката пред хангара има хора — каза двойничката й внезапно.
Мадж бе изненадана. Програмирала бе детската си стая да я уведомява със звънене, когато някой влезе. Леко се повдигна и надникна от пилотската кабина. Отвън Роди Лофисър се мотаеше и трепереше от студ.
— Подранил си — викна му тя. — Върви си и се върни след петнадесет минути.
— Няма проблем. Ще пообиколя наоколо.
— Добре — отговори Мадж, а когато седна на мястото си, допълни шепнешком: — Както искаш, умирай от студ, не ми пука.
Опита се да подреди обърканите си мисли. Необходима й бе минута. От всички членове на групата най-малко харесваше Роди. Той бе от хората, които смятат, че призванието им в живота е да са безкрайно изпитание за търпението на околните. На външен вид не се отличаваше с нищо особено: тъмнокос, нисък, леко шишкав с бебешка пълнота, която при някои се изгубваше с израстването им, най-вече ако обичаха нискокалорични храни. Иначе бе самохвалко, провокиращ тип, интелигентен и изтъкваше тази си черта без неудобство. Винаги се държеше така, като че той е шефът или че тайно е осведомен за всичко, което става около него. Непрекъснато се бъркаше в работата на другите или им даваше съвети, независимо дали го молят за това или не.
В повечето случаи Мадж не общуваше с него. Не разменяше с него приятелски виртуални писма, както правеше с повечето от групата. Той й бе изпратил доста съобщения — излегнал се в изключително луксозен виртуален стол, с характерния си писклив и надменен глас се изказваше за виртуалните й симулации няколко месеца след като са били демонстрирани. Казваше й какво според него трябва да направи, за да станат работите й приемливи. „За него, може би“, помисли си Мадж. „Претенциозен малък подлизурко. Не разбира ли, че изобщо не ме интересува какво мисли“.