— Добре. Повикване! Мадж, дай кода.
Мадж натрака поредица от букви и числа, които я свързаха с тефтерчето й за виртуални кодове и адреси.
— Ето го и Алън Търстон.
Незабавно край тях се разнесе глас:
— Не приемам посетители. Съжалявам — гласът беше на Алън, записан на телефонния секретар.
— Алън, Мадлин Грийн е. Тук съм с няколко приятели. Смятаме, че можем да помогнем за неприятностите ти с Роди.
— Не приемам посетители. Съжалявам — пак телефонният секретар.
Чарли и Марк се спогледаха.
— Хайде, Алън! Зная, че навярно се чувстваш ужасно, но няма да ти стане по-добре, ако някой не ти помогне. Приятелите ми и аз сме от Мрежата и сме сигурни, че ще измислим нещо.
Пауза. Но поне не последва машинният отговор: „Не приемам посетители. Съжалявам“.
Въздухът около тях затрептя и те се преместиха от хирургическото отделение на Кралския колеж на морския бряг. Бял пясък, синя вода, още по-синьо небе, ред палми. Алън седеше под чадър от палмови клони в голям плетен стол до камъшитена масичка. Посрещна ги с кисела физиономия.
— Благодаря, че ни прие — каза Мадж.
Марк се оглеждаше любопитно.
— Хубав плаж — отбеляза той.
— Да — безразличен към комплимента, отвърна Алън. — Малдивските острови. Райско местенце, нали така казват. И при мен беше така. Поне доскоро. Запазих си го, поне да ми го напомня.
Още по-раздразнен, той погледна към Мадж.
— Не разбирам защо си правиш труда след всичко, което ти сторих.
— Какво?
— Идеята Роди да се набърка в проекта ти беше моя. Не предполагах какво може да стане. Нито пък какво ще направи после. Защо толкова си се загрижила, че в резултат на това моят живот отива по дяволите.
Мадж се ядоса, че Алън се опитва да я накара да го съжалява.
— Е, да приемем, че се дължи на тъп алтруизъм. Или пък на желание за отмъщение. Или на каквото щеш друго. Няма да си губя времето да споря по въпроси за етиката с тебе. Това са Марк Гридли и Чарли Евънс. Всички сме Изследователи от Мрежата.
— Добре де — каза Алън. Мадж очакваше, че ще го впечатли повече. — Трябваше да се досетя, че накрая ще ме погне и Мрежата.
Мадж примигна, но не каза нищо.
— Е, какво предлагате?
— Имаме няколко идеи — започна Чарли. — Но първо трябва да ни кажеш какви контакти си имал с Роди. Физически.
— Не съм имал никакви физически контакти.
— Абсолютно никакви? — попита Мадж. — Не беше ли на вечерята на Групата на седемте, на която присъства и той?
— Не. Нашите ме завлякоха на някаква тъпа опера въпросната вечер — отвърна Алън със сведен поглед.
— Значи изобщо не си се срещал с него физически? — попита Марк.
— Не.
— Колко виртуални контакта си имал?
— Откакто го познавам? Може би към стотина.
— Някакви физически контакти през това време?
— Не — каза Алън, като гледаше малко странно. — Значи, ти мислиш, че аз съм…
— Искам да кажа, играл ли си виртуални спортни игри с него или нещо подобно? Нещо, което да покаже, че сте се срещали.
— Спортни игри ли? — високо се изсмя Алън. — Роди не е спортен тип. Нито пък аз.
— Добре. — Чарли се замисли за момент и след това попита: — Бил ли си в работното му пространство?
— Разбира се.
— Напоследък?
— Да. Преди около седмица и половина.
— Да е направил или казал нещо особено?
— Хей — начумери се Алън. — Нали говорим за Роди. Той винаги си е малко особен.
— Изобщо не те е докосвал? Не се е здрависвал с тебе или нещо от този род?
— Човек не се разболява от менингит от едно здрависване с някого — раздразнено отвърна Алън. — Нито пък като пипа дръжка на врата.
Марк се извърна, уж възхищавайки се на скачаща във водата риба, но Мадж видя това, което Алън не можа — неговото безпокойство. Чарли обаче бе невъзмутим.
— Не „яде“ и не „пи“ нищо, докато бе там, така ли?
— Нищо не ми е предлагал. Роди обикновено не се сеща за такива неща. Но с неговото чувство за хумор по-добре е да ти спести тази любезност. Не знаеш какво може да измисли.
— Нищо ли не си докосвал?
— За бога! Можеш ли да не докоснеш нищо във виртуален сценарий. Невъзможно!
— С кожата си? С ръцете си?
— Не, не бих… — Алън млъкна. Мадж поглеждаше ту към него, ту към Чарли. Чарли леко ококори очи.