— Ами… — промълви Алън, изненадан, че тази подробност напълно е изчезнала от съзнанието му. — Той усукваше някаква светлина на дълги парчета… до стола му, подобен на трон, се беше натрупал цял куп. Подаде ми едно парче, върху което работеше. Приличаше ми на въже… но цялото усукано.
— Колко бяха нишките?
— Две. С напречни нишки, като стъпалца на стълба. Приличаше на…
— ДНК — казаха всички в един глас, а Марк гледаше Мадж с широко отворени очи.
— Но той не може — гневно каза Мадж. — Във всеки случай не с истинска ДНК. Работата по проекта за човешкия геном още не е приключила, по дяволите, най-малкото не са открили каква е ролята на отделните гени, макар и да са класифицирани по място и функция. Невъзможно е да разделиш нишките на ДНК и после отново да ги съединиш, все едно сглобяваш детска играчка.
— Възможно е! — вметна Марк. — Чрез микрохирургията. Но не и виртуално. — После добави: — Поне засега.
— Хващаш ли се на бас? — попита го Мадж.
Изражението на Марк беше същото, което бе забелязала един-два пъти на лицето на Джеймс Уинтърс — моментално приемане на истината, колкото и да е неприятна.
— Даде ти да държиш нещо, нали? — бавно попита Чарли. — Това е интересно. И само толкова?
— Да. След това му го върнах. Това е всичко.
— Добре. Мисля, че по този начин те е разболял. Трябва да намерим доказателства, да видим каква е била тази частица, за да разберем как действа. — Погледна към другите. — Ще трябва да отидем и да проверим онова място, което ми спомена, Марк. Тогава ще имам по-ясна представа.
— Готово!
— Е, Алън, ако ни потрябваш по някое време?
— Ще бъда тук. — Алън се опита хем да покаже някакъв интерес, хем да демонстрира пълно безразличие. — Няма да ходя никъде. Може би вече никога.
Кимнаха му за довиждане.
— Предайте на Рейчъл моите благодарности — добави Алън.
— Коя Рейчъл?
— Халоран. Тя е от Мрежата.
— Дадено.
— Връщаме се — тихо каза Чарли.
Отново се озоваха в неговото пространство.
Марк въздъхна.
— Мамка му, трябва да призная, че не виждам в момента по-добър кандидат от това момче да бъде заразено дистанционно. Само си загубихме времето!
— Той е изплашен и притеснен — каза Мадж. — И още по-лошо, постъпил е наистина глупаво и смята, че всички го знаят. Гарантирам ви. Държа се, като че ли имаше таралеж в… Но да оставим това. Вие какво мислите?
— Нищо не мога да кажа, докато не видя работното пространство на Роди — каза Чарли. — Между другото, коя е Рейчъл Халоран?
— Вероятно някоя сътрудничка на Мрежата. Може би работи с Джеймс Уинтърс — каза Мадж.
Марк затвори очи и поклати глава.
— Името не ми е познато. Разбира се, там има пет хиляди души. Може да е нов член. Няма значение. Ще се занимаем с това по-късно.
— Добре. — Марк активира паролите, които да ги отведат в работното пространство на Роди. Около тях притъмня, след това отново се проясни и те видяха „входа“. Марк внимателно огледа синия стъклен чип.
— Няма ли го?
— Бил е тук преди малко, ако съдим по това. Но вече си е тръгнал.
— Да видим въпросната структура.
Няколко минути по-късно те бяха в огромното и тъмно пространство, което напомняше на Мадж за Храма на пръчиците. Чарли мълчаливо разглеждаше програмната структура.
— Приемам — каза той, — че тук сте видели нещо, което ви е накарало да включите и мен в тази работа.
— Да. Тука е пълно с неврохимия. Хайде, провери това — каза Марк.
Минаха покрай същите стени на куба, край които Мадж и Марк преди това бяха минали. Марк изучаваше малкия син чип. Мадж любопитно гледаше през рамото му. Докато той се занимаваше с чипа, тя видя като че ли във въздуха „отдолу“ много линии, които обграждаха информацията.
— Логаритми за достъп — нареди Марк, докато те вървяха. — Виж, ние отиваме да погледнем, после пак сме тук.
— Но има и друг достъп „между“ тези два.
Марк кимна.
— Домакин и гост — отговори той.
— Гост? — попита Мадж. — Кого другиго би допуснал Роди. Не и Алън, обзалагам се.
Марк тръсна глава.
— Интересно — спря за момент. — Виж, Чарли. Програмата.
— И при това работеща — прозвуча гласът на Роди.
— Подчертай всички анормални и нелинейни конструкции.