— Какво ще правите с Рейчъл?
Уинтърс се усмихна.
— Това, което вие вече й направихте, е достатъчно.
— Е, добре…
— Ще бъде загуба на сили и време да се намесваме в неща, които вече са стигнали толкова далече. И са направени толкова гадно и по такъв елегантен начин. Ти и Чарли трябва да стоите далеч един от друг в бъдеще. Както содата и водата. Мисля, че ще стане това, което вие сте планирали.
Мадж се засмя.
— Исках да кажа точно това. Не бих го пропуснал за нищо на света… нито пък бих ви питал. Нечестно е да ви държа надалеч от плячката. Щом Рейчъл влезе… ще ви подадем знак. В края на краищата няма причина да не бъдете там виртуално.
Сърцето на Мадж силно затуптя.
— Тя ще влезе — продължи Уинтърс. — Хората, които тайно наблюдават къщата ти и тази на Гридли, разполагат с всички необходими доказателства… и хората, които са разпитвали тук, са чули страховити истории. Високата температура, конвулсиите, всичко…
Очите на Мадж се разшириха. Тя бързо се обърна на другата страна в леглото.
— Съжалявам — каза Уинтърс. — Ще ти се обадя по-късно, когато не си така заета, и ще обсъдим възможностите за бъдещата ти кариера…
Тя изведнъж наведе глава и се разплака. Въпреки сълзите и ужасния вкус в устата си Мадж осъзна, че все още може да се усмихва. Нямаше значение колко бе възпалено гърлото й.
11
Рейчъл дойде малко по-рано за обяда в „Обелиско“. Поздрави салонния управител с двадесетдоларово здрависване и поиска маса на отдалечено и тихо място. Веднага я заведоха до едно сепаре. Седна и помоли келнера да й донесе чаша бургундско вино. Пиеше и се наслаждаваше на слънчевия декор, на веселите жълти покривки по масите, на украсените с шарки декорирани стени. Скарата бе пълна с горящи дървени въглища. Пържолата сигурно бе много вкусна и тя реши да я опита, макар да бе скъпа.
Роди дойде точно навреме. Изглеждаше нервен, но се развесели, щом влезе и подуши приятната миризма. Едва ли бе очаквал нещо такова. Когато обядваха предния път, Рейчъл разбра, че е човек с апетит, от онези, които си облизват чинията. Щеше да се възползва от това.
Той седна и започнаха да обсъждат менюто. Решиха какво ще поръчат и продължиха с празните приказки до сервирането на ордьовъра. Роди нямаше търпение да й разкаже за всичко, което ставаше, но Рейчъл не искаше да разваля апетита му, затова мило отказа и продължи да говори за ястията.
След като изпи четири чаши сода, може би от притеснение, Роди стана и се запъти към тоалетната. Рейчъл бе виждала това и преди. Много скоро, както се бе уговорила с оберкелнера, пристигна и основното ядене. За нея — говежда пържола на скара с гъби, а за Роди — нарязано телешко с крем сос от гъби. „Чудесно“, помисли си Рейчъл. Огледа се още веднъж, за да се увери, че Роди все още не се е появил, и извади малко като палец шишенце с индикаторна течност.
Поредната ирония на съдбата. Фармацевтична фирма, станала известна през миналия век с лекарствата си против метеоризма и лактозната непоносимост, бе открила течност, която при контакт с храна започваше да свети оранжево, ако храната съдържаше някои от „смъртоносните“ коли. Такива шишенца се използваха толкова често, колкото и бутилките с чили сос. Рейчъл внимателно капна малко от „индикатора“ върху храната в чинията на Роди и в чашата му. Не видя промяна и спокойно се облегна назад. Едва ли някой около нея би проявил някакъв интерес. Никой не би си и представил, че шишенцето съдържа коли от много специален вид.
Роди се върна и незабавно се захвана с яденето, като че ли никога не е виждал храна и може би никога вече няма да види. Е, може би няма да види, поне не като тази, помисли си Рейчъл. Известно време разговорът вървеше мудно, защото и двамата се бяха съсредоточили в яденето. След като изяде почти всичко, Роди изпи голяма глътка сода и каза с изражение на човек, който не иска да отлага нещата повече:
— Е, сега, нали разбираш… когато работата е свършена… какво ще правим?