— Това е само половинката му. Тези малки сукалчета са много подвижни дори и наполовина.
Движеше се много бързо. Мадж не видя как се хвърли към колито, което се плъзна край него. Ножът просветна. Камшичето изхвърча на една страна, отрязано съвсем близо до корена. Бактерията пльосна на пода, опита се да отскочи като преди, но не можа. Коренът на камшичето издумка на пода.
Колито изсъска. Останалите също изсъскаха. Ужасен звук, който изправи косата на Мадж. Всички заедно скочиха към стола и Мадж ги мушкаше и ръгаше, за да ги задържи в ъгъла. — Как правят това? Те нямат бели дробове…
— Това е химическо. Чувала си за химическо съобщение за дадена травма — каза Чарли, като риташе колито, на което бе отрязал камшичето. — Доколкото знам, те могат да чувстват взаимно болката си или нещо подобно. Имат еднакви организми, почти клонинги.
— Мисля, че бактериите имат пол — каза Мадж. — Някои от тях.
— Някои от тях наистина имат. — Чарли пак насочи ножа, като си избираше място. — Това никога няма да има шанса да се възпроизведе отново.
Замахна с ножа. Чу се още едно изсъскване — много по-отчаяно. Другите пак скачаха към Мадж.
Едно от тях се хвърли към нея, докато тя ръгаше останалите със стола.
— Внимавай за камшичетата! Внимавай! — крещеше Чарли.
Но тя вече внимаваше. Стъпи с двата си крака и го размаза.
Още съскане — по-високо. Но останалите като че ли нямаха голямо желание да скачат върху нея. Мадж отскочи от колито, то се опита да се измъкне, като разярено размахваше камшичетата си.
— Издръжливи са. Поради капсулацията. Виж! — Той се наведе с ножа и я разряза. Цитоплазмата изтече. Внимаваше да не я докосне.
— Ами камшичето? — попита Мадж, като гледаше четвъртото коли в ъгъла. — Има ли токсини или нещо подобно в него?
— Не зная. Не искаш ли да пробваш и да разбереш?
Нямаше такова желание.
— Хайде да свършваме с тях.
Убиваха ги едно по едно. След известно време Чарли гледаше последното, с вече отрязано камшиче.
— Иска ми се да ви избия до едно — и заби ножа.
Последното съскане от болка заглъхна.
— Има ли още? — попита Чарли.
— Не. Всичките са абсолютно мъртви.
— Отвори вътрешната стена.
Стената изчезна. Отвън, в главното работно пространство, няколко сътрудници на Мрежата приближаваха към тях. Държаха някого.
— Хей, къде бяхте?
— Да довършим една работа — каза Чарли и хвърли ножа във въздуха. Той изчезна. — Малка дезинфекция.
Събраха се на едно място. Сътрудниците на Мрежата бяха хванали Рейчъл. Тя беснееше с ръце, вързани зад гърба й. Появи се и Джеймс Уинтърс.
— Госпожица Халоран се съгласи да ни каже всичко, което искаме да знаем, за хората, с които работи. В резултат на това те скоро ще се присъединят към нея в място, подходящо за размишления. Като размяна нашите специалисти ще дифузират инфекцията й. Ще започнем изследването на тази структура, за да видим как тя може да помогне на човешката раса. — Той небрежно кимна към тримата изследователи. — Благодаря ви.
Рейчъл им хвърли смъртоносен поглед.
— Надявам се да се видим отново — каза тя. — При по-благоприятни обстоятелства.
Хората от Мрежата я изведоха. Уинтърс погледна след тях и каза:
— По-добре е вие двамата да се върнете веднага в болницата. Чарли, искам да се срещнем и да говорим по този въпрос през седмицата. С тебе също, Марк. Нуждаем се от малко обяснителни бележки. О, и ти, Мадж…
Той й подхвърли един чип. Изненадана, тя успя да го хване.
— Подарък от приятел. Включи го в работното си пространство, когато се прибереш вкъщи. — Уинтърс погледна конструкцията. — Добра работа — промълви той и тръгна.
Тримата се спогледаха и го последваха в тъмнината.
На по-следващия ден Мадж монтира чипа. Лекарите бяха против да я изписват толкова бързо, като знаеха причината за заболяването й, но накрая се съгласиха, че няма смисъл да я държат повече. Баща й дойде да я вземе. Тя искаше да го пита нещо, но се въздържа.
Кухнята бе празна и тиха, когато влезе. Брат й, Мъфин и майка й бяха някъде другаде. Мадж седна на плетения стол до масата и извади виртуалното си работно пространство.
Чипът бе на кухненската маса заедно с раницата й и още някои неща.