Лий Чайлд — Джак Ричър: Едно на милион #24
На Джейн и Рут.
Моето племе.
1
Градът изглеждаше съвсем малък на картата на Америка. Миниатюрна точица с ясно очертани граници, разположена в непосредствена близост до тънката червена нишка на път, който пресичаше този иначе пуст участък от картата. В действителност обаче в града живееха половин милион души. Той се простираше на площ от над двеста и шейсет квадратни километра. В него имаше над сто и петдесет хиляди домакинства. И близо осемстотин хектара паркове и градини. Годишният му бюджет надхвърляше половин милиард долара, набирани предимно от данъци и такси. Беше достатъчно голям, за да има полицейско управление с хиляда и двеста души.
И беше достатъчно голям да се раздели организираната му престъпност на два ясно обособени лагера. Западната част на града се намираше под контрола на украинци. Източната бе подчинена на албанци. Демаркационната линия между тях бе определена точно и ясно като границите на избирателен окръг преди надпреварата за Конгреса. Официално тя следваше Сентър Стрийт, централната улица, която прекосяваше града от север на юг и го разделяше на две. В същото време обаче границата лъкатушеше ту в едната, ту в другата посока, за да обхване или да заобиколи конкретен квартал или дори само една улица, които по стечение на историческите обстоятелства принадлежаха към едната или другата половина. Преговорите за очертаване на границата бяха протекли изключително напрегнато. На места бяха избухнали дребни конфликти. Двете страни си бяха разменили удари под кръста. Но в крайна сметка бяха постигнали споразумение. И по всичко изглеждаше, че то работи. Никой не навлизаше в чужда територия. Нещо повече, в продължение на много, много време двете страни не бяха поддържали никакъв контакт помежду си.
Но една майска сутрин това се промени. Шефът на украинците остави колата си в паркинг на Сентър Стрийт и тръгна пеша на изток, към територията на албанците. Сам. Беше петдесетинагодишен, с фигура, която наподобяваше бронзовата статуя на античен герой — висок, здрав, мускулест. Представяше се като Грегъри, тъй като това бе най-близкият аналог на рожденото му име, който американците бяха в състояние да произнесат. Беше невъоръжен и бе облякъл тясна тениска и тесен панталон, за да го докаже. Джобовете му бяха празни. Не бе скрил нищо в тях. Грегъри зави наляво, после надясно и навлезе дълбоко в територията на албанците. Беше се насочил към една задна уличка, тъй като знаеше, че там се намира голям склад за дървен материал, от който албанците въртяха своя бизнес.
А те го следяха от самото начало, от първата стъпка, която бе направил от тази страна на границата. Наблюдателите бяха предупредили за появата му и когато пристигна, Грегъри бе посрещнат от шест безмълвни фигури, застанали в полукръг между тротоара и входа на склада. Приличаха на пешки, наредени в защитна формация. Грегъри спря и разпери встрани ръце. Завъртя се бавно и описа пълен кръг. Тясна тениска, тесен панталон. Никакви издатини. Никакви ножове. Никакви пистолети. Стоеше с празни ръце пред шестима, които несъмнено бяха въоръжени. Грегъри обаче не се притесняваше. Албанците не биха посмели да го нападнат, без да ги е предизвикал. И той го знаеше отлично. Двете страни спазваха определен етикет. Правилата са си правила.
Една от шестте безмълвни фигури пристъпи напред. За да препречи пътя му, но и за да го изслуша.
— Трябва да говоря с Дино — заяви Грегъри.
Дино беше босът на албанците.
— Защо? — попита човекът срещу него.
— Имам информация.
— За какво?
— Нещо, което той трябва да научи на всяка цена.
— Мога да ти дам телефонния му номер.
— Това трябва да бъде обсъдено на четири очи.
— Точно сега ли?
— Да.
Албанецът не каза нищо, обърна гръб на Грегъри и изчезна през малката врата в големия метален портал. Останалите петима застанаха по-близо един до друг. Грегъри чакаше. Петимата не откъсваха погледи от него, едновременно притеснени и заинтригувани. Бяха свидетели на нещо уникално. Нещо, което се случваше само веднъж в живота. Все едно бяха видели еднорог. Шефът на другите. Тук, пред очите им. Преговорите винаги се бяха водили на неутрална територия — голф клуб близо до града, от другата страна на магистралата.
Грегъри чакаше. След пет безкрайно дълги минути същият албанец, който бе влязъл вътре, излезе и задържа вратата отворена. Подкани с жест Грегъри да го последва. Украинецът пристъпи напред, наведе се, прекрачи прага и се озова в двора на склада. Долови мириса на чамови дъски и дочу воя на електрически трион.