Микробусът на Бартън, който се движеше пред тях, намали.
— Така значи — каза Ричър. — Данило. Добре е да го знам.
40
Барът се намираше в мазето на широка тухлена сграда на прилична улица, на три преки от първите небостъргачи в центъра. Партерът бе зает от кафенета и бутици, а горните етажи — от офиси. Може би дузина. Всичките деляха общ товарен вход отзад, там, където паркира Бартън. Ричър спря линкълна до него. Миг по-късно се появи и Вантреска със своя ягуар. Паркира от другата страна на микробуса, излезе и заяви:
— Аз съм с групата.
Бартън и Хоган помъкнаха инструментите и оборудването. Ричър и Аби останаха отвън. Аби разпита Вантреска за семейство Шевик.
— Настаних ги в хотел — отвърна Вантреска. — Взех им стая на висок етаж. Така се чувстват изолирани и в безопасност. Взеха душ и си легнаха. Показах им как да си поръчат нещо за ядене. Ще се оправят. Изглежда, имат силни характери. Сега поне могат да гледат телевизия. Това много ги зарадва, макар да се опитаха да го скрият.
Аби му даде втория украински телефон. Онзи, който Ричър не бе изхвърлил през прозореца. Вантреска прочете новите съобщения.
— Знаят, че албанците са унищожени — заяви той. — Смятат, че и двете групировки са атакувани от руската организирана престъпност. Преминават към ситуация В. Усилват охраната. Заемат отбранителни позиции. Изразът, който използват, е „пиле да не прехвръкне“. С удивителна. Много драматично. Звучи като призив от някой стар плакат от Източния блок.
— Споменават ли Труленко? — попита Ричър.
— Нито дума за него. Вероятно той е част от това затягане на охраната.
— Но не го изтеглят?
— Не споменават подобно нещо.
— Следователно работата, с която се е захванал, не може да бъде прекъсната. Дори в разгара на война с руската мафия. Това трябва да ни подскаже нещо.
— Какво?
— Нямам представа — призна Ричър. — Отби ли се в офиса?
Вантреска кимна. Извади лист хартия от задния джоб на панталона си и го подаде на Ричър. На него имаше име и телефонен номер. Барбара Бъкли. „Уошингтън Поуст“. Телефонът започваше с кода на окръг Колумбия.
— Загуба на време — заяви Вантреска. — Няма да говори с теб.
Ричър взе украинския телефон от ръката му. Набра номера. Чу позвъняването. После някой вдигна.
— Госпожа Бъкли? — попита Ричър.
— Няма я — каза нечий глас. — Потърсете я по-късно.
И затвори.
Наближаваше обед. Ричър, Аби и Вантреска се качиха в празния товарен асансьор и слязоха в мазето, където завариха Бартън и Хоган да разполагат оборудването си. Помагаха им двама приятели. Младеж, който свиреше на китара, и певица. Всички се събираха тук веднъж седмично. Имаха редовен ангажимент.
Ричър остана в сенките. Помещението бе просторно, но с нисък таван. Нямаше прозорци, защото бе мазе. Цялата стена вдясно бе заета от дълъг бар, около който бяха наредени маси и столове. Имаше и високи коктейлни маси от онези, които се наричат „щъркели“. В заведението се бяха събрали шейсетина души. И хората продължаваха да пристигат. Всички те минаваха покрай един мъж, седнал на стол. В далечния ляв ъгъл на заведението. Не беше точно портиер. Но вършеше подобна работа. Броеше клиентите и гледаше заплашително. Беше едър. Широки рамене, дебел врат. Черен костюм, бяла риза, черна копринена вратовръзка. В близкия ляв ъгъл имаше коридор, който водеше към тоалетните, аварийния изход и товарния асансьор. От там бяха дошли. По тавана бяха монтирани широки метални обръчи с разноцветни прожектори, всичките насочени към сцената. Общо взето, това бе цялото осветление. В началото на коридора имаше светеща табела, която обозначаваше аварийния изход, а зад мъжа на стола бе поставена още една.
Добре.
Ричър се върна на сцената. Оборудването бе готово. Усилвателите жужаха тихо. Баскитарата на Бартън бе подпряна на огромната тонколона. Готова за действие. Резервният му инструмент стоеше до нея. За всеки случай. Самият Бартън се бе настанил на една маса наблизо. Обядваше. Хамбургер. Групата получаваше безплатна храна. Каквото си изберат от менюто, стига да не надвишава двайсет долара.
— Какво ще свирите? — попита Ричър.
— Предимно кавъри — отвърна Бартън.
— Шумни ли сте?
— Ако пожелаем.
— Хората танцуват ли?
— Ако пожелаем.
— Накарайте ги да затанцуват след третото парче — каза Ричър. — Вдигнете повечко шум. Накарайте всички да вперят погледи във вас.
— Обикновено правим това накрая.