— Нямаме толкова време.
— Свирим потпури. Всички танцуват. Можем да ги изсвирим по-рано.
— Устройва ме — отвърна Ричър. — Благодаря.
Всичко беше наред. Планът бе готов.
Светлините в заведението угаснаха, прожекторите на сцената грейнаха и групата засвири първото си парче, което се оказа умерено бърз рок с меланхоличен текст и жизнерадостен припев. Ричър и Аби тръгнаха към близкия десен ъгъл на помещението, диагонално срещу мъжа на стола. Проправиха си път сред тълпата пред бара, тръгнаха покрай дясната стена и продължиха към далечния десен ъгъл. Стигнаха там точно когато групата подхвана второто си парче, доста по-динамично от първото. Музикантите явно подгряваха публиката. Подготвяха я за предстоящите потпури. Справяха се доста добре. Напипваха пулса на тълпата. Изведнъж, колкото и абсурдно да изглеждаше, на Ричър му се прииска да спре и да потанцува. Причината сигурно бе в ритъма. Виждаше, че и Аби реагира по същия начин. Тя вървеше пред него. И той го виждаше в бедрата ѝ. Тя също искаше да танцува.
И колкото и абсурдно да изглеждаше, той го направи. В сумрака, далече от тълпата, близо до стената, но без да се отклонява от крайната си цел. Две стъпки напред, една назад. Какво пък, двамата се забавляваха. Това бе израз на облекчение или утешение. На бягство от реалността. Или на завръщане към нормалността. Нещо, което правят двама души, които току-що са се запознали.
Хората около тях също започнаха да танцуват. Ставаха все повече и повече. И когато започна третото парче, всички полудяха и заподскачаха не само на дансинга, започнаха да бутат маси и да разливат питиета. Накарайте ги да затанцуват след третото парче. Вдигнете повечко шум. Накарайте всички да вперят погледи във вас. Бартън се справяше отлично.
Ричър и Аби спряха да танцуват.
Продължиха покрай задната стена, заобиколиха танцуващото множество и стигнаха далечния ляв ъгъл, където се озоваха точно зад мъжа на стола. Изчакаха в мрака на не повече от два метра от него, докато по стълбите се появи нова вълна от закъснели посетители. Мъжът на стола вдигна поглед към тях. Ричър пристъпи към него и постави ръка на рамото му. Почти като приятелски жест. Или престорена изненада. Ричър предположи, че тъкмо това ще видят закъснелите клиенти. И няма да видят как пръстите му се впиват в яката на ризата, завъртат я настрани и стягат импровизираната примка около гърлото на мъжа. Нямаше да видят и другата му ръка, спусната ниско долу, притиснала дулото на пистолета в основата на гърба. Много силно. Достатъчно силно, за да го заболи, да прониже тялото му и без да натиска спусъка.
Ричър се наведе напред и прошепна в ухото на украинеца:
— Да се поразходим.
Ричър дръпна мъжа пред себе си с лявата си ръка, бутна го с дясната и ясно му показа, че трябва да стане от стола. После го изправи на крака. Завъртя яката му още по-силно. Аби пристъпи напред, опипа джобовете му и измъкна телефона и пистолета му. Още един П7. Групата подхвана второто парче от потпурите. По-бързо и по-шумно. Ричър отново се наведе напред.
— Чуваш ли колко е силна музиката? — изкрещя той. — Мога да те застрелям на място и никой няма да забележи. Затова прави каквото ти казвам.
Ричър побутна мъжа към лявата стена. Нещастникът сякаш се бе вцепенил, едва пристъпваше напред със скованите си крака. Аби се движеше на около метър от него като пилотен автомобил, който съпровожда кортежа на високопоставена личност. Движеше се напред-назад. Оглеждаше се наляво-надясно. Групата засвири третото парче. Още по-бързо и още по-силно. Ричър побутна украинеца още по-рязко. Поведе го към коридора. Към товарния асансьор. Към улицата. Излязоха на дневна светлина. И застанаха пред багажника на линкълна. Ричър стисна здраво мъжа и го накара да гледа.
Аби натисна бутона на дистанционното. Капакът на багажника се вдигна.
Два трупа. Със същите костюми и същите вратовръзки. Студени, безжизнени, окървавени, зловонни… Охранителят извърна поглед.
— След една минута и ти ще станеш като тях — заяви Ричър. — Освен ако не отговориш на въпросите ми.
Украинецът не каза нищо. Не можеше да говори. Яката го стягаше прекалено силно.
— Къде работи Максим Труленко? — попита Ричър.
И отпусна яката на ризата с един сантиметър. Украинецът пое рязко въздух. Погледна наляво, погледна надясно, погледна дори към небето, сякаш обмисляше различни варианти. Сякаш имаше какво да обмисля. После сведе поглед. Към мъртъвците в багажника.
Изведнъж зяпна смаяно.
— Това е братовчед ми — извика той.
— Кой от двамата? — попита Ричър. — Този, когото застрелях в главата, или онзи, когото застрелях в гърлото?