— Как се казваш? — попита той.
— А ти? — отвърна Ричър.
— Името ми е без значение.
— Къде е Фисник?
— Аз заемам мястото на Фисник. Каквато и работа да си имал с него, вече ще работиш с мен.
— Ще ми трябва нещо повече — каза Ричър. — Става въпрос за важна сделка. За сериозна сума. Фисник ми даде пари назаем, трябва да му ги върна.
— Вече ти казах, отсега нататък ще работиш с мен. Клиентите на Фисник вече са мои клиенти. Ако дължиш пари на Фисник, вече ги дължиш на мен. Няма нищо сложно. Как се казваш?
— Арън Шевик — отвърна Ричър.
Мъжът присви очи и се вторачи в бележника. Кимна.
— Това последната вноска ли е? — попита той.
— Ще получа ли разписка? — поинтересува се на свой ред Ричър.
— Фисник даваше ли ти разписки?
— Ти не си Фисник. Дори не знам как се казваш.
— Името ми е без значение.
— Не и за мен. Трябва да знам на кого плащам.
Мъжът почука с пръст, бял като кост, слепоочието си.
— Разписката ти е тук — заяви той. — Което е достатъчно. Не ти трябва да знаеш повече.
— Фисник може да ме потърси утре.
— Вече ти казах, при това два пъти, вчера си работил с Фисник, днес работиш с мен. Утре пак ще бъдеш с мен. Фисник е минало. Фисник го няма. Нещата се промениха. Каква сума му дължиш?
— Не знам — отвърна Ричър. — Фисник ми казваше сумата. Той имаше формула.
— Каква формула?
— За вноските, за лихвите, просрочията и всичко останало. Закръгляваше ги до сто, после добавяше още петстотин. За административни такси. Така се изразяваше. Изобщо не разбирах формулата му. Не исках да каже, че нося по-малко от дължимото, затова предпочитах да платя колкото ми поиска. Така ми се струваше по-сигурно.
— И колко смяташ, че му дължиш?
— Този път?
— Като последна вноска.
— Не бих искал и ти да решиш, че се опитвам да платя по-малко от необходимото. Нали си наследил бизнеса на Фисник? Предполагам, че ще следваш досегашните условия.
— И двете суми ме устройват — каза мъжът. — И тази, която ти си изчислил, и онази, която ще получа по формулата на Фисник. Може да ти направя отстъпка. Или да си поделим разликата. Ще получиш един вид бонус.
— Според мен дължа осемстотин долара — отвърна Ричър. — Но Фисник щеше да каже, че са хиляда и четиристотин. Нали ти обясних, закръгляваше до сто и прибавяше петстотин.
Мъжът впери поглед в бележника. После кимна бавно и замислено.
— Така е — каза той. — Но няма да получиш бонус. Ще ми платиш пълната сума. Хиляда и четиристотин.
Той затвори бележника и го остави на масата.
Ричър пъхна ръка в джоба си, плъзна палец в плика и отброи четиринайсет банкноти от пачката на Шевик и ги подаде. Бледият мъж ги преброи с опитни пръсти, сгъна ги и ги прибра в своя джоб.
— Сметките ни уредени ли са? — попита Ричър.
— Напълно — потвърди събирачът на дългове.
— А разписка?
Мъжът отново почука с пръст по челото си.
— А сега изчезвай — нареди той. — До следващия път.
— До какъв следващ път? — попита Ричър.
— До следващия път, когато поискаш заем.
— Надявам се да не стигам дотам.
— Загубеняци като теб закъсват за пари рано или късно. Знаеш къде да ме намериш.
Ричър се замисли за миг.
— Да, знам — кимна той. — Можеш да разчиташ на мен.
Постоя още секунда-две, надигна се от стола си и си тръгна бавно, вперил поглед пред себе си. Излезе от бара и тръгна по тротоара.
Минути по-късно към него се присъедини накуцващият Шевик.
— Трябва да поговорим — каза му Ричър.
6
Шевик все още имаше мобилен телефон. Сподели, че не го е продал, защото бил толкова стар, че не струвал почти нищо, а и прекратяването на договора щяло да му струва повече, отколкото щял да получи за апарата. Освен това на моменти много му трябвал телефон. Ричър отвърна, че точно сега е настъпил един от тези моменти. И помоли Шевик да повика такси. Възрастният мъж отвърна, че не може да си позволи такси. Ричър го увери в обратното. Поне този път можеха да го направят.
Таксито, което се отзова, бе стар очукан форд, модел „Краун Виктория“, тъмнооранжев на цвят, с полицейски прожектор на лявата колонка и таксиметрова табелка на покрива. Определено не изглеждаше добре. Но пък се движеше без проблеми. Измина двата километра до дома на Шевик с известно подрусване и поскърцване и спря отпред. Ричър помогна на Шевик да прекоси тясната бетонна пътека до входната врата. А тя отново се отвори, без да се налага Шевик да използва ключа си. Съпругата му впери поглед в тях. На лицето ѝ бе изписан безмълвен въпрос: „Такси? Заради коляното? Защо тогава се връщаш с този големия?“. Но най-вече: „Дължим ли още хиляда долара?“.