Изръмжаха мощни двигатели, завиха хидравлични плъзгачи и пресата притисна неумолимо колата отгоре и отстрани със сила от сто и петдесет тона във всяка посока. Разнесоха се стържене, скрибуцане, скърцане, хрущене… Чуваше се как металът се разкъсва. Накрая пресата спря и се върна в начално положение, като остави след себе си куб смачкан метал с размери метър на метър на метър. Той остана в продължение на няколко секунди върху масивната желязна скара на дъното на пресата, за да могат различните течности да се отцедят. После се появи друг багер, близнак на първия. Вместо огромни вилки той имаше отпред огромни хидравлични щипки, с които взе куба и го нареди като тухла във внушителна стена от стотици подобни кубове.
Едва тогава мъжът с шлифера позвъни на Дино. На практика бяха разменили лихварския бизнес за гурме квартала. Което изглеждаше неизгодна сделка, но само в краткосрочен план. В дългосрочен можеше да донесе голяма печалба. Така албанците запречиха с крак вратата на украинците. И онези не можеха да я затворят. Хората на Дино бяха извоювали плацдарм, който лесно можеха да удържат, а после и да разширят. Но най-важното, бяха показали, че могат да преначертаят картата на града.
Тази вечер Дино заспа щастлив.
Ричър се радваше на късмета, който бе извадил с таксито на паркинга на супермаркета. Донякъде заради спестеното време. Очакваше отсъствието му да разтревожи семейство Шевик. Донякъде и заради спестените усилия, особено в момент, когато катастрофата го бе натъртила здравата. Но пътуването с такси имаше и неблагоприятен ефект. Ричър чувстваше тялото си сковано. Всяка крачка по пътя към центъра на града бе съпроводена от болка.
Чувството за ориентация му подсказа, че вече познава най-удобния маршрут. Обратно покрай бара, покрай автогарата и напред към Сентър Стрийт, където би трябвало да се намират хотелите от големите национални вериги, може би малко по на юг, но в рамките на една-две преки. Ричър бе виждал всякакви градове из цяла Америка. И добре ги познаваше. Вървеше по-бързо, отколкото му се искаше, като обръщаше специално внимание на стойката си — вдигната глава, изпънати рамене, отпуснати ръце, изправен гръб и прочие, — за да открие всички болки и натъртвания, да ги пребори и да ги прогони от тялото си.
Улицата пред бара беше пуста. Не се виждаха нито автомобили, нито нагли бандити. Ричър намали крачка и надзърна през мръсния прозорец. Покрай прашните арфи и детелини. Бледият украинец седеше на масата в далечния ъгъл. Беше сам, а не в компанията на поредния неудачник, на когото съдбата бе обърнала гръб.
Ричър отмина. Тялото му се отпускаше с всяка крачка и той се чувстваше все по-добре. Излезе от квартала със старите постройки и се озова на кръстовището със светофара и четирите ленти. Зад гърба му остана и автогарата. Той вдигна поглед. Потърси в небето сияние от неонови реклами. Които можеха да принадлежат на банки, застрахователни компании или местни телевизии. Или на хотели. Или на всички изброени. Видя общо шест. Шест небостъргача, извисили гордо снага. Местното сити. Макар и силно казано.
По-голямата част от неоновото сияние идваше отляво, което означаваше югозапад. Ричър реши да мине напряко и да се насочи право натам. Зави наляво, прекоси Сентър Стрийт и продължи по улица, която някога е била същата като онази, на която се намираше барът. После обаче общината бе наляла доста пари и ѝ бе придала далеч по-приличен вид. Уличното осветление работеше. Тротоарите бяха чисти. Не се виждаха магазини или офиси с дъски, заковани по витрините и прозорците. Повечето сгради бяха заети от офиси. Много от които защитаваха достойни каузи. Общинска администрация, комунални услуги, семеен консултант, местният щаб на политическа партия… Всички бяха потънали в мрак освен един. Намираше се на отсрещния тротоар в края на улицата. Беше ярко осветен. Фасадата му наподобяваше витрината на стар магазин. Имаше табела, изписана със старомоден шрифт, досущ като пишещите машини на морската пехота, които Ричър бе използвал като млад. Табелата гласеше: Проект по публично право.
Арън Шевик бе споменал, че адвокатите, към които се е обърнал, са трима. И работели именно по такъв проект.
Трима симпатични младежи.
През прозореца се виждаха модерно обзаведени работни места с мебели от светло дърво и бюра, отрупани с папки и документи. Зад бюрата седяха трима мъже. Определено млади. Ричър не можеше да прецени дали са симпатични или не. Интересуваше го съвсем друго. Тримата бяха облечени по един и същ начин — бежови памучни панталони и сини ризи.