— Колкото е необходимо… за какво?
— За да умре пациентът — обясни Айзък. — Тогава гаранционният фонд на застрахователите печели. Защото смъртта на пациента променя всичко. Евентуалните договорни отношения са били между гаранционния фонд и покойника. Какви средства трябва да му възстанови фондът? Та нали покойникът не е похарчил нито цент? Всичките му разходи са поети от щедри роднини. Често се случва. Даренията между роднини за медицински цели са обичайна практика и данъчните декларации са им посветили цял раздел. Това не е като да си купиш акции от някоя компания. Няма как да спечелиш. Защото е дарение. Самото име го подсказва. Това е безвъзмезден подарък, даден по собствено желание. Никой няма да ти върне средства по направено дарение. Това е юридически принцип. Има прецеденти, но те са доста неясни. Случаят би могъл да стигне чак до Върховния съд.
— Следователно в следващите седем дни няма да се случи нищо?
— Нищо няма да се случи и през следващите седем години.
— Но Шевик са взели пари от лихвари.
— Бюрокрацията не се интересува откъде са взели пари.
— А вие?
— Клиентите ни не обсъждат с нас финансовото си състояние — обади се Джулиан.
Ричър кимна.
— Не искат да убиете и последната им надежда — каза Ричър.
— Това са точните им думи — заяви Джино. — Тези, които се опитат да разобличат някой лихвар, ще изгубят всякакъв достъп до пари в бъдеще, а опитът им подсказва, че най-вероятно ще имат нужда от пари.
— Няма ли други правни възможности?
— Само хипотетично — обясни Джулиан. — Очевидната стратегия би била завеждането на граждански иск срещу некоректния работодател. Ищецът непременно ще спечели. Но каква полза ще има, ако съдебният процес разобличи работодателя като мошеник и в крайна сметка го разори? Така той няма да разполага с необходимите средства, за да плати обезщетение на ищеца.
— Нищо друго ли не може да се направи?
— Изпратихме съответната молба до съда от името на Шевик — каза Джино, — но там отказаха да я разгледат, след като разбраха, че дъщеря им получава лечение.
— Разбирам — отвърна Ричър. — Да се надяваме на най-доброто. Съвсем наскоро някой ми каза, че една седмица може да бъде много, много дълъг срок. Благодаря ви за помощта.
Той стана, отвори вратата и излезе на улицата. Спря на ъгъла, за да се ориентира по-добре. Първо надясно, после наляво, каза си Ричър. Това би трябвало да свърши работа.
Вратата зад гърба му се отвори отново. Ричър чу стъпки по тротоара. Обърна се и видя Айзък да върви към него. Младежът, който не беше нито мургав, нито рус. Беше висок около метър и седемдесет и пет, но здрав като бик. Панталонът му беше навит на глезените.
— Аз съм Айзък, помните ли ме? — попита той.
— Айзък Мехай-Байфорд — отвърна Ричър. — Доктор по право от Станфордския университет. Следването там не е никак лесно. Но предполагам, че сте от Източното крайбрежие.
— От Бостън. Баща ми беше полицай там. Вие ми напомняте за него… донякъде. Той също бе много наблюдателен.
— Карате ме да се чувствам твърде възрастен.
— Полицай ли сте?
— Бях — отвърна Ричър. — Едно време. В армията. Това брои ли се?
— Възможно е — каза Айзък. — Можете ли да ми дадете съвет? Но преди това ми кажете как се запознахте със семейство Шевик.
— Помогнах на Арън тази сутрин. Спасих го от обир. Той си удари коляното и аз го изпратих до дома му. Там научих цялата история.
— Съпругата му ми се обажда от време на време. Нямат много приятели. Знам откъде вземат пари, но рано или късно ще се окажат притиснати до стената.
— Мисля, че това вече се е случило — каза Ричър. — Или ще се случи след седем дни.
— Имам една теория, която може да ви прозвучи странно. Дори откачено.
— За какво става въпрос?
— А може и да се заблуждавам.
— За какво? — повтори Ричър.
— Спомняте ли си последните думи на Джулиан? За гражданския иск срещу работодателя. Каза, че от това нямало смисъл, защото компанията обикновено остава без активи. По принцип е така. Предполагам, че това е добър съвет и в конкретния случай. Но… не съм съвсем сигурен.
— Защо?
— Въпросният работодател бе страшно известен в града ни. Всички говореха за него. По ирония на съдбата, именно Мег Шевик правеше чудеса по отношение на неговата популярност. Обясняваше какъв добър млад предприемач бил, какъв технологичен пробив направил, как дошъл в тази страна без пукнат цент в джоба, а постигнал такива успехи… Аз обаче чух и други неща. Негативни. Оттук-оттам, клюки, истории, отделни фрагменти, привидно несвързани. Все непотвърдени слухове, но от хора, които би трябвало да са наясно с нещата. Реших да подредя парченцата от пъзела, за да разбера какво се крие зад публичния образ на този човек. Откроиха се три основни момента. Оказа се, че работодателят на Мег Шевик е, първо, изключително потаен, второ, професионалната му етика е, меко казано, съмнителна и трето, разполага с повече пари, отколкото би трябвало. Когато навързах нещата, стигнах до извода… Знам, че може да ви прозвучи откачено, но стигнах до извода, че източва компанията. Което не би било никакъв проблем за човек, лишен от съответните скрупули. По онова време компанията разполагаше с огромни средства. Беше лудост, беше финансово цунами, вероятно изкушението е било неустоимо. Предполагам, че е скрил под собствения си дюшек милиони от парите на инвеститорите.