Ричър взе от фоайето карта на града и се качи в стаята си, която бе съвсем обикновена, без абсолютно никакви отличителни характеристики, но пък имаше баня и легло, а той не се нуждаеше от повече. Седна на леглото и разгъна картата. Градът имаше формата на круша, пресечена от множество улици и булеварди, устремили се към магистралата в северната му част. Автосалонът на „Форд“ и магазинът за земеделска техника се намираха на върха на крушата, където би трябвало да е дръжката. Хотелите пък бяха в средната ѝ част, която бе и най-широка. В бизнес района. Където имаше дори картинна галерия и музей. Кварталът с дома на семейство Шевик се намираше по средата между центъра и източния край на града. Размерите му на картата бяха горе-долу колкото пощенска марка.
Къде би се скрил един богат и умен човек?
Никъде. До този извод стигна Ричър. Градът бе голям, но не достатъчно голям. Мъжът бе известен. Беше си назначил старши вицепрезидент по комуникациите все пак. Всички говореха за него. Снимката му вероятно се бе появявала по вестниците. Възможно ли бе такъв човек да се превърне в отшелник буквално за една нощ? Определено не. Най-малкото, трябваше да се храни. Което означаваше, че излиза, за да хапне някъде. Или че някой му носи храна. И в двата случая все някой щеше да го види. А хората щяха да го познаят. И да се разприказват. Седмица по-късно пред скривалището му щеше да се събере цяла тълпа.
Освен ако хората, които му носеха храната, не приказваха.
Населението на Украйна наближава четирийсет и пет милиона. Немалка част от тях бяха пристигнали в Америка. Ричър нямаше причина да смята, че всички те се познават помежду си. Нямаше причина да приеме, че между тях има връзка. И все пак… това бе единственият начин някой да се скрие в град с тези размери. Единствената гаранция за успех бе да се ползва с протекцията на лоялна и бдителна организация. Почти като таен агент в конспиративна квартира. Който се взира с копнеж в света отвъд прозореца, докато дискретни куриери идват и си отиват.
Една седмица е много време, помисли си Ричър.
Сгъна картата и я прибра в задния си джоб. Прекоси фоайето и излезе навън. Беше гладен. Не бе хапвал нищо от обяда със семейство Шевик. Сандвич с пилешка салата, пържени картофки и кутийка кола. Не беше много, а и оттогава бе минало доста време. Ричър тръгна по Сентър Стрийт и само след пряка и половина осъзна, че повечето заведения с добра кухня и добро обслужване вече са затворени. Бе прекалено късно.
Но това го устройваше. Ричър не се интересуваше от повечето места.
Тръгна на север от Сентър Стрийт, където дебелата част на крушата започваше да изтънява, след което сви на юг, седна на пейката на една автобусна спирка и впери поглед в трафика пред себе си. Хората и автомобилите се движеха като на забавен каданс. Разстоянията между автомобилите бяха доста големи, съпътствани от дълбока тишина. От време на време минаваха и пешеходци, обикновено на групи от по четирима-петима, което, ако се съдеше по възрастта и облеклото им, подсказваше, че са последните клиенти, напуснали някой ресторант наблизо и се прибират у дома. А понякога ставаше въпрос и за първите клиенти на някой наскоро открит модерен бар. Потокът от хора и автомобили бе разделен приблизително поравно между източната и западната страна на Сентър Стрийт, ако се съдеше по това как се носеше по течението. Не, всъщност не се носеше по течението. Излъчваше собствена енергия. Притежаваше собствено привличане.
От време на време се появяваше и самотен пешеходец, запътил се в едната или другата посока. Все мъже, някои свели очи надолу, други вперили поглед право пред себе си, сякаш се страхуваха някой да не ги види. И всичките бързаха да стигнат час по-скоро там, накъдето се бяха запътили.
Ричър стана от пейката и последва потока, насочен на изток. Елегантно облечените минувачи пред него — четирима на брой — влязоха през една врата вдясно. Ричър надзърна за миг и видя бар, обзаведен като федерален затвор. Барманите носеха оранжеви гащеризони. Единственият служител, който не беше подобаващо облечен, бе портиерът, разположил се на стол от вътрешната страна на вратата. Той носеше черен панталон и черна риза. Имаше черна коса. Албанец, почти сигурно. Ричър познаваше тази част от света. Бе прекарал известно време там. По всичко изглеждаше, че албанецът е пристигнал неотдавна. Изражението му издаваше самодоволство. Разполагаше с власт и се наслаждаваше на този факт.
Ричър отмина. Проследи невзрачен, но целеустремен мъж, който зави зад ъгъла и отвори врата, на която не пишеше абсолютно нищо. В същото време от там изскочи друг мъж, поруменял от радостна възбуда. Хазарт, помисли си Ричър. А не проституция. Добре знаеше разликата. Все пак бе служил цели тринайсет години като военен полицай. Предположи, че мъжът, който влезе току-що, се надява да си върне онова, което е изгубил предишния ден, а онзи, който излезе, е спечелил достатъчно, за да покрие дълговете си и пак да му останат пари за разкошен букет и романтична вечеря. Освен ако не размислеше. Ако не му хрумнеше, че е по-добре да заложи останалите пари и да продължи печелившата серия. Трудна дилема. С почти морално измерение. Какво ли щеше да направи?