Ричър наблюдаваше мъжа. Човекът предпочете букета и вечерята.
Ричър продължи напред.
Албанските инкасатори правеха своите обиколки значително по-късно, защото техните заведения отваряха по-късно, следователно и касите им се пълнеха по-късно. Методът им не приличаше на онзи, който се практикуваше от другата страна на Сентър Стрийт. Те не влизаха вътре. Не демонстрираха заплашително присъствие. Не носеха нито черни костюми, нито черни вратовръзки. Оставаха отвън, в колата. Собствениците на заведенията, които „обслужваха“, ги бяха помолили да не притесняват клиентите. Някой можеше да ги вземе за ченгета или по-лошо, за федерални агенти. Което се отразяваше зле на бизнеса. Не беше в интерес нито на едната, нито на другата страна. Вместо това от заведението излизаше някой служител, който подаваше плика с парите през прозореца на автомобила. Така една обиколка на карето носеше няколко хиляди долара. Хубава работа, стига човек да може да се уреди с нея.
Две преки на изток и една на север от игралния клуб Ричър забеляза три обекта, разположени един до друг и притежавани от една и съща фамилия. Първият беше бар, вторият — денонощен магазин за хранителни стоки, третият — магазин за алкохол. Техните „вноски“ се събираха от двама ветерани в организацията на албанците, пенсионирани костотрошачи, които се радваха на голямо уважение в своите среди. Те се придвижваха от врата на врата с добре отработен ритъм. Разстоянието между входовете бе десетина метра. Единият шофираше, другият седеше зад него. Това бе любимият им метод. Задният прозорец бе смъкнат с пет-шест сантиметра. През този процеп минаваше пликът с парите. Без размяна на реплики. Без личен контакт. После шофьорът натискаше педала на газта и колата се придвижваше бавно-бавно десетина метра напред, където през отворения прозорец се промушваше друг плик. И така нататък, и така нататък… С тази разлика, че пред третата врата през отворения прозорец не се показа плик с пари, а дебел черен заглушител, монтиран на дулото на картечен пистолет.
13
Пистолетът беше „Хеклер и Кох“ МП5, очевидно настроен на кратки откоси от по три изстрела, защото мъжът на задната седалка получи точно три куршума. Стрелецът се прицели на сляпо, но подходи умно, като отстъпи крачка назад и наведе цевта с надеждата да порази краката, ръцете и евентуално гърдите. Междувременно шофьорът получи същата порция олово, но от другата страна. Куршумите, изстреляни от другия тротоар от втори „Хеклер и Кох“ МП5, пръснаха стъклото и се забиха в главата му.
Стрелците отвориха почти едновременно вратите на колата. Мъжът от отсрещния тротоар избута шофьора на празната седалка до него и зае мястото му, а неговият колега се настани отзад. Двамата затръшнаха вратите и потеглиха. Така четиримата пътници се бяха разположили диагонално двама по двама, едните доволни от добре свършената работа, другите мъртви или на крачка от смъртта.
По това време Ричър се намираше на две преки разстояние от другата страна на Сентър Стрийт. Предполагаше, че демаркационната линия между албанците и украинците минава именно по тази улица. Накрая откри това, което търсеше. Бар с малки кръгли маси като в кабаре и сцена в дъното. На сцената се бе разположило трио — китара, баскитара и барабани, — а масите бяха отрупани с малки хапки. На стола до вратата седеше охранител. Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, бяла кожа, руса коса. Несъмнено украинец.
Добре, помисли си Ричър. Точно това, което ми трябва. Нищо повече.
Избра маса приблизително по средата на помещението и седна с гръб към стената. С периферното зрение на лявото си око наблюдаваше охранителя на стола, а с това на дясното — групата на сцената. Тримата музиканти бяха доста добри. Свиреха кавъри на блусове от 50-те в джаз аранжимент. Меки тонове от китарата, не прекалено силни, малко по-дълбоки от баса, и леки провлачени удари по барабана. Без вокал. Повечето гости пиеха вино. Някои си бяха поръчали пици с размерите на порцеланова чинийка за чай. Ричър погледна менюто. Бяха описани като пици с „персонален размер“. Маргарита или пеперони. Струваха девет долара.