Дойде сервитьорка, която му се стори в унисон с музиката от 50-те. Беше дребничка, между двайсет и пет и трийсет, слаба и стройна, облечена изцяло в черно, с къса черна коса, жизнерадостен поглед и свенлива, но заразителна усмивка. Приличаше на актриса от стар черно-бял филм, чийто саундтрак е изцяло от джаз. Вероятно нечия дяволита сестричка. Отракана и опасна. Която предпочита да носи панталони вместо рокли.
Ричър я хареса.
— Да ви донеса ли нещо? — попита тя.
Ричър си поръча две чаши вода, две двойни кафета и две пици пеперони.
— Очаквате ли някого? — попита сервитьорката.
— Опасявам се от недохранване — отвърна той.
Тя се усмихна, а тримата музиканти засвириха една стара изпълнена с печал песен на Хаулин Улф. Китаристът заобяснява с кадифен глас как трябва да зареже всичко и да замине за Мексико. Продължиха да прииждат клиенти, винаги по двама или повече, никога сами. Спираха за секунда, както бе направил и Ричър, за да може охранителят на вратата да ги провери. А той ги оглеждаше от главата до петите, спираше се за миг на очите им и завърташе глава на не повече от милиметър в посока на заведението зад гърба му. Те минаваха покрай него, а той скръстваше ръце и се отпускаше на стола.
Две песни по-късно сервитьорката му донесе поръчката. Остави всичко пред Ричър и той ѝ благодари.
— Онзи на вратата изобщо спира ли някого? — попита Ричър.
— Зависи от човека.
— И кого спира?
— Ченгетата. Макар да не сме виждали полицаи от години.
— Защо тях?
— Не е добре да идват тук. Промени ли вятърът посоката си, лесно могат да ги обвинят във вземане на подкупи, злоупотреба със служебно положение или нещо друго. Затова полицаите ходят в други барове.
— С други думи, онзи на вратата не е спирал никого от години. Какво прави в такъв случай?
— Защо питате?
— От любопитство — отвърна Ричър.
— Полицай ли сте?
— Сега остава да кажете, че приличам на баща ви.
— Той беше малко по-дребен — усмихна се сервитьорката.
Тя се обърна и преди да се отдалечи, хвърли на Ричър прощален поглед, който не бе точно намигване, но бе много близо до това. Миг по-късно се изгуби сред масите. Музикантите продължаваха да свирят. Мъжът на вратата брои клиентите, досети се Ричър. Той е кукувица в чуждо гнездо. Вероятно парите за „закрила“ се изчисляват на процентна база. Мъжът на вратата броеше клиентите, за да не могат собствениците да скрият част от оборота. Освен това вършеше работа и на охранител. За да подслади горчивия хап един вид. Така всички се чувстваха по-добре.
Сервитьорката се върна, преди Ричър да е приключил. Донесе му сметката в малка папка от черен винил. Смяната ѝ свършваше. Ричър закръгли сумата, добави бакшиш и плати в брой. Тя си тръгна. Ричър изяде пиците си, но остана още малко. Наблюдаваше мъжа на вратата. После стана и се запъти към него. Това беше единственият начин да напусне заведението. Друга врата нямаше.
Ричър се изравни със стола на охранителя.
— Имам спешно съобщение за Максим Труленко — каза той. — Трябва да му го предадеш. Ще дойда утре по същото време.
После продължи напред, отвори вратата и излезе навън. На шест метра вдясно се отвори друга врата, предназначена само за персонала. В същия момент. Което Ричър определено не бе очаквал.
Тя се спря на тротоара. Дребничка брюнетка, току-що приключила смяната си.
— Здрасти — каза сервитьорката.
— Благодаря, че се погрижихте за мен. Надявам се да прекарате приятно остатъка от вечерта — каза Ричър и започна да отброява времето наум.
— Пожелавам ви същото и ви благодаря за щедрия бакшиш — отвърна тя.
Сервитьорката стоеше на два метра от него, леко напрегната, леко повдигната на пръсти. Езикът на тялото ѝ бе красноречив.
— Опитах се да преценя какъв бакшиш бих искал да получа, ако бях сервитьор — каза Ричър.
— Видя ли ви в тази роля, никога няма да го забравя.
Ричър отброяваше времето наум, защото очакваше да се случат две неща. Или нищо, или нещо. Може би нищо, защото името Максим Труленко не означаваше нищо за охранителя. Или пък нещо, защото то фигурираше в списъка с ВИП клиенти.
Времето щеше да покаже.
— Какво работите, ако не сте полицай? — попита сервитьорката.
— Търся си работа в момента.
Ако Труленко фигурираше в списъка, процедурата вероятно изискваше охранителят незабавно да позвъни или да изпрати съобщение, след което — било заради получените инструкции, било заради изискванията на процедурата — да излезе, да задържи Ричър по какъвто и да било начин, да го снима с телефона си и да се надява, че екипът за проследяване ще пристигне навреме. Или екипът за отвличане. Ричър не се съмняваше, че разполагат с достатъчно коли. А територията, която трябваше да патрулират, не бе чак толкова голяма. Половин град с формата на круша.